Къде ли не те търсих!

В ядрото на зората

и вятъра претърсих,

продъних небесата.

Оглеждах песъчинки,

в протоните се взирах

и в капките лъчисти,

но тебе не намирах.

Дори в сърцето гледах,

за тебе извор беше

и винаги бях предан,

живота ми кроеше.

Твореше ти вселени,

отглеждаше душата,

осмисляше промени,

бе истински призната.

Сега те няма. Пушек!

Дим, една химера!

Невидим мим, послушен...

Това си, истино, смутена...