Посветих се на каузата да те обичам:

най-отпред стоях при барикадите на нежността,

силно мегафоните на кротостта отекваха,

тълпи сподавени „боли ме!“ се извиваха зад мен,

но аз удържах всяко колебание в каузата.

Всяко стръкче разум газех с багерския си идеал:

любов към ближния, оттегляне от себе си...

и неуморно нощ и ден в сърцето ти (или пред дверите му)

вдигах бясна суматоха с викове „ела при мен!“.

Отдадена на каузата и идеала за твоята душевна ласка,

забравих собствената си душа да гние под дъжда

на всяка нова стачка. Забравих всяка нова мисъл.

Всяка нова сричка в лозунга, различна от „обичам те“

захвърлях на паветата, да изгори на слънцето...

Изгарях всички доказателства за отчуждение от каузата,

за всяка малка стъпчица назад наказвах със шамари.

Трепех, шантажирах, мамех. Много мамех.

И обърквах се сама от призивите си за бунт.

Объркан може ли човекът да скочи срещу всичко

в името на друго „всичко“?...

Режимът продължи еони, но не в човешко време.

За няколко секунди може би дори умрях,

но не за каузата, за теб или за любовта си —

умирах в името на своя страх.

Страхът, че каузата ще ме напусне,

а не че нея аз ще изоставя...

Погубващо е да обичаш всичко,

защото всичко има своя кауза.

Но най спечелих да обичам

противоречието на своята душа.