За теб

Никога не съм била аз по-сама.

Никога, дори и във смъртта...

Ти накара ме да се крия от деня

и да се страхувам от нощта.

Ти ме караш да треперя -

не знам и аз точно от какво -

дали от страх, или от страст,

дали от студ, или от изгарящя любов?

Не зная...

Зная само, че когато пред Свети Петър аз застана

или може би пред на Стикс лодкаря,

пред портите огромни, пазени от Цербер -

там ще се почувствам жива!

И когато огъня целуне кожата ми нежна

и усетя болката гореща

ще знам, че и ти за мене страдаш нощ и ден.

Твоите очи, небесно сини ме изгарят,

твоите коси ме подлудяват,

твоите ръце ме карат да потръпвам като малко дете.

Твоята усмивка ме кара да летя,

а в твоите целувки си загубвам и ума.

Ти ме правиш жива, макар да съм умряла,

ти ме правиш цяла, макар и раздвоена

между живота и смъртта

между омразата и любовта

ти си някъде там - до мен застанал,

карайки ме като дете да се усмихвам

или пак да плача, потънала във мрак.

Само ти правиш всичко това!

Само ти ме караш да се смея и да плача!

Само ти задържаш ме в този свят!

Само ти ме караш да изпитвам любовта!

Само ти ме караш на колене да се моля,

да се влача и проклинам всеки миг,

който не прекарвам с теб.

Ти си всичко - и деня омразен,

и нощта омайна,

и небето черно,

и морето синьо.

А капчици дъждовни галят кожата ми бяла,

а после се превръщат в капчици от кръв

и аз сигурно и бавно се превръщам в шепа прах

от твоята ръка отнета от света...

А, ето го и Цербер,

там ме чака да ме отведе при Хадес

там огъня да ме целува

и да ме изгаря жива

завинаги, моя любов единствина...