Вярваш или не, денят ти е подарък,

животът, мой приятелю, е дар незаменим -

искра в нощта, превърнала се в пламък,

падаща звезда, потънала в река,

самодива, танцуваща по лунната пътека,

мигове, превърнали в чудо вечността.

Неземен еликсир бушува в женското 

ми тяло, огнена спирала се надига в мен, 

лавата кипяща с гордостта на българка

изригва в устрема на всеки смислен ден.

И знам, духът ми неспокоен заедно с конете 

диви на Балкана яхва ветрове, магии и 

препуска бурно по безкрая.

Че само нависоко аз съм жива – дух, душа и 

тяло в едно събрани, цялото ми същество 

стихия, намерило покоя сред скалите –

върхове недоразбрани.

Унесена в мелодията на кавала, се сливам 

с красотата на Хайдушките поляни.

Обичам те, Българийо! С всичките ти

болки те обичам, с мъдростта ти свята,

изстрадана през вековете, свидетели са 

костите на нашите момчета, ненапразно

дали своите дни за теб и свободата.

И ако трябва, хиляди животи ще се връщам

на Земята, но пак в България ще искам да 

израсна, да черпя аз от силата позната, пропита

със звука на гайди и шепота на планината.