В този ден на безмерна Тъга

само слънцето май е щастливо,

то оглежда лъчите си в мен

и отчаяно после се скрива.

Сивкав дим се полепва и сив

пак денят ми окаляно тръгва.

Помогни ми да нося тая мъка.

Не, не мога сама! Тя е в кухнята,

в банята, в печката даже

и след дълга борба пак е жива,

пак надвиснала в клепките -

топла, жестока, красива.

Вечер става свирепа,

като гладна жена

с твърде дълга диета,

иска с плът да се храни,

пие жадна от рани, заспива,

наш'та стара позната Тъга.

Остави ме за малко сама,

да се справя със писане мога,

между пръстите слиза така,

че всеки ред е покрит пак със нея.

Нежелана любовница,

разпиляла коси

и ухаеща лудо на сласт.

Тя е тази тъга

по изтлялата страст

на изречени обещания.

Ако само за миг се обърнеш назад,

ще откриеш, че липсва в началото...

Тогава, когато ме обичаше още...