Забравено добро
На един самотен кръстопът,
прашасало със протрита роба,
като , че загубило домът,
скиташе доброто, в късна доба.
Под скъсаните дрехи видях,
Душата му, тъй чиста и бяла,
да плача дори и не посмях,
гордостта в очите му видяла.
И просто казах, - добър вечер,
макар, че вечерта не бе добра,
нима забравихме го вече,
душата ми изгаряше вина.
-Сполай ти, хубаво момиче,
къде си тръгнала така в нощта,
поседни до мен малко птиче
и подари ми малко светлина.
Не беше нужно да говори,
светът забързан беше забравил,
добро на другия да стори,
само лошото си бе оставил…
Мина миг или пък часове,
всеки във своето мълчание,
болката как да се назове
или пък тихото стенание?
- Не си забравено , казах тихо,
повярвай има още хора
и корена на злото гнило,
ще махнем някога от двора.
И ще ни бъде много светло,
Представи си само, какъв живот.
Един до друг красиво, цветно,
задружни във този свят широк.
И в унисон със тези думи,
зората прати своите лъчи,
дори изтри тъгата с гуми,
надеждата очите изсветли.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Живка Иванова Todos los derechos reservados