Заедно във Вечността…

И  ето че отново,

щом мрак се спусне над града,

той излиза и е сам – отново -        

с очи, блестящи и жадни за любов и… глад.

А градът е вече тих.

Всички спят, а удари полунощ едва…

Той цяла нощ ще  броди сам

из пустите и мрачни улици.

Сърцето му - от лед, само тя може да го стопли…

Но лежи си там- бледа и студена,

във дървения си ковчег,

във вечен мрак, а той е сам…

Броди полу-мъртвец, дирещ отново кръвта като  храна…

Проклина всички- целия свят,

че отнеха му я нея- единствена, добра и нежна,

способна да дари с любов и вярност

сърцето му от лед, изпълнено с болка и омраза!

Часът вече е един, а той е там.

Стои и гледа бялата надгробна плоча, с черни надписи като катран.

Стои и се взира в земята черна,

сякаш с надежда да я зърне още веднъж поне.

Да види нейните очи прекрасни

и руси, като восъка коси.

Но не…

Тя е мъртва,

а той се моли само да умре,

да може, щом при Хадес се завърне, пак да я съзре.

Ето, далечен шум

го накара да изостри всички свои сетива.

Стана и закрачи в мъртвешко-тиха тишина…

Мирисът на страх го накара да потръпне

и да крачи все по-бързо към своята храна…

С лице мъртвешко-бледо,

с очи  искрящи, едновременно замрели,

и със зъби, очакващи да се забият във плътта…

Така той вече стигна,

а там превърна се във шепа прах.

Убит бе, право в сърцето му от лед.

Но той щастлив  бе

за  пръв път от толкова години.

Ето я и нея-

нейните очи прекрасни,

руси, като восъка коси,

с усмивка бледа,

разтворила ръце за прегръдка

и целувка,

с която да се слеят във едно във Вечността…

Нели Иванова
30.08.2006г.