Заедно във Вечността...
Заедно във Вечността…
И ето че отново,
щом мрак се спусне над града,
той излиза и е сам – отново -
с очи, блестящи и жадни за любов и… глад.
А градът е вече тих.
Всички спят, а удари полунощ едва…
Той цяла нощ ще броди сам
из пустите и мрачни улици.
Сърцето му - от лед, само тя може да го стопли…
Но лежи си там- бледа и студена,
във дървения си ковчег,
във вечен мрак, а той е сам…
Броди полу-мъртвец, дирещ отново кръвта като храна…
Проклина всички- целия свят,
че отнеха му я нея- единствена, добра и нежна,
способна да дари с любов и вярност
сърцето му от лед, изпълнено с болка и омраза!
Часът вече е един, а той е там.
Стои и гледа бялата надгробна плоча, с черни надписи като катран.
Стои и се взира в земята черна,
сякаш с надежда да я зърне още веднъж поне.
Да види нейните очи прекрасни
и руси, като восъка коси.
Но не…
Тя е мъртва,
а той се моли само да умре,
да може, щом при Хадес се завърне, пак да я съзре.
Ето, далечен шум
го накара да изостри всички свои сетива.
Стана и закрачи в мъртвешко-тиха тишина…
Мирисът на страх го накара да потръпне
и да крачи все по-бързо към своята храна…
С лице мъртвешко-бледо,
с очи искрящи, едновременно замрели,
и със зъби, очакващи да се забият във плътта…
Така той вече стигна,
а там превърна се във шепа прах.
Убит бе, право в сърцето му от лед.
Но той щастлив бе
за пръв път от толкова години.
Ето я и нея-
нейните очи прекрасни,
руси, като восъка коси,
с усмивка бледа,
разтворила ръце за прегръдка
и целувка,
с която да се слеят във едно във Вечността…
Нели Иванова
30.08.2006г.
© Нели All rights reserved.
