Останах сам, Боже, съвсем сам,

оставиха ме даже думите,

безцелно се лутам насам-натам,

ала болката си не мога да опиша!

Вечер излизам сам по улиците

и отивам някъде да гледам залеза,

отминават тежко нощите и дните –

отминават безцелно и  безсмислено…

Няма нищо, това не пречи на сълзите 

да се леят тъжно, като “Ниагара”.

Душата ми бавно, бавничко изгаря,

щом погледна те в очите,

да гори, тя за това е родена

на този мрачен, безнадежден свят,

да бъде тъжна, да бъде наранена,

да живее в земен и обречен ад.

Отминават нощите, хората и дните…

Отминава и днескашният ден,

вечерях и излезнах сам по улиците,

но денят е безцелен и безсмислен,

защото няма… няма ги очите,

защото теб те няма, не те откривам,

не намирам твоята ръка

и отново сам гледам залеза.

Тук, на ЕнДеКа…