Защо ни трябваше измамна глъч 

и непрогледен мрак в тунел, измислен,

щом няма да просветне лъч,

и глас от стон на щастието, истинско? 

Защо се хванахме като удавници, 

за сламките във чашите, изпити? 

Горчивото замести много празното 

и вместо да е хубаво, боли ни... 

Защо ни е любов до невъзможност, 

без въздух, аромат и без докосване? 

Душите ли? На тях не им е сложно. 

В телата тази страст е буреносна! 

Защо ли не предвидихме химерата? 

Подминахме я, сякаш малка гара. 

Аз повече не бих те и намерил. 

Ти мене пък тъй, вечно ще ме нямаш... 

Стихопат. 

Danny Diester