Завинаги изгубени в морето

Коя съм аз и кой си ти в тези студени, тъжни есенни дни?
Къде изгубихме очертанията на нашите звезди?
Къде замръзнаха вечните сълзи?
Къде луната покри прашните следи?
Наранена и до болка обезверена.
Апатичен и до болка ироничен.
Хем искаш да си с мен,
хем не искаш да си част от моя ден.
Ето ни вече почти накрая...
Изтриваме бавно последните песъчинки един от друг...
Солените дни останаха далеч оттук.
Лятото помахва ни с ръка,
есента изкъпва ни в златна река.
Моля те, не си отивай,
усмивката ми не изтривай.
Само ти си способен дъха ми да отнемеш...
и сърцето ми с лека ръка да превземеш...
Понякога ме обичаш, понякога не...
Понякога се опитваш да си далече от моето сърце...
Крещиш и само аз те чувам.
Когато си тъжен, само аз боледувам.
Когато си щастлив, само аз празнувам.
С удоволствие ще те арестувам,
малък Рай ще образувам..
И есента ще бъде красива за нас,
тъгата ни ще трае един-единствен час.
Коя съм аз и кой си ти, 
май вече добре откри...
Ангели чудесни пращат ни Любовта от небето.
Ние сме завинаги изгубени в морето...