Чувствам се толкова чужда в моя най-любим град,
изглежда ми толкова далечен и непознат.
Гледам красиви момичета с къси поли,
момчета с лъскави, бързи коли.
Прозирам безмислието на техния живот...
Ослушвам се, забавям ход.
Чудя се и аз ли бях част от това
безумие, съществуване нелепо...
Дали ще стигна на виско и далеко,
поела трънливия път към познанието,
вкусила нещастието, страданието.
Безброй мисли хвърчат из главата,
а аз оставам все още далечна и непозната,
за хората, за улиците на моя град -
тъй изобилен и богат
на развлечения, хазарт, барове.
Трябва ли с живота си да играем на зарове,
търсейки нови удоволствия, забавления,
не носещи ни щастие или удовлетворение,
правещи ни безчовечни и зли,
марионетки, кукли на конци...
         .........
Виждам усмивките, светлините,
за убийства, бедствия съобщават по новините.
На къде отива света -
към възхода или към гибелта?!?
Чувствам се чужда в любимия ми град
- Пловдив различен и непознат.
А може би дните прекарани в самота
ме накараха да забравя светската ти суета,
живота безмислен и разгулен,
под плаща на нощтаа забулен.
Чувствам се нежелана и чужда,
май нямаш вече от мене нужда,
да възпявам в тебе красотата,
да възкресявам справедливостта и добротата...