Завръщане в града  на поета.

                  Пазарджик

Здравей приятелю,

палавнико,

           с развят перчем

сред полята на Тракия

и склонил глава

    в нозете на

                       Родопите.

Не очакваше да се върна -

  толкоз скоро.

                       Нали?

Ти,

      когото

поетът Иван Бунев

   нарече

„вятърничев хулиганино",

ти, мой Пазарджик,

пак си се

окъпал

    в зеленината на

                           кестените,

заслушал си се

      в смеха на

                       момичетата -

най-красивите

и отпиваш

   от животворните води на

                                  Марица.

Здравей, приятелю,

               приласкал

игрите на момчетата

                    в реката,

напомнил ми

първата целувка

   там - някъде

                    на Острова,

под сянката на ясените

и ромона на водата.

Здравей -

         аз се

                  завърнах,

за да чуя

 звъна на камбаните -

                   изкованите -

да видя иконостаса

на Рафе Клинче

и да се посмея с теб

на вятъра - приятел,

вдигащ

             полите

                на

                 жените,

пресичащи Ларгото,

накарали поета да

                   възкликне -

„Боже, какви нозе,

        изваяни в коритото

                      на Марица."

После,

    нали

          знаеш, приятелю,

ще чуем каваците -

     там, край Добровница,

как пеят песни

за може би вече

      спокойната душа на поета.

Той толкова много те обичаше -

„Разбойнико с бяла риза" -

Обичаше те

може би

толкова, колкото и аз,

и тази вечер

двамата с теб

     ще оставим

                        чаша червено

вино

          за него

             и ще

                 препуснем          

по магистралата на спомените,

         яхнали конете

                на Дионисий.

Здравей, приятелю -

честно казано

         не от добро,

              а за добро

от тебе си тръгнах

и пак не от добро,

                а за добро

при тебе се връщам.

Но ти знаеш, приятелю,

                         разбираш,

че всички градове по света

са тъжни, когато е жив

споменът за теб.

А

  той

      не умира

            нито лесно,

             нито трудно.

Хиляди пъти

               съм

го давил

в хиляди литри

         ракия - сливова -

и чуждоземски уискита,

                          и други такива.

Много пъти криел съм го

   зад усмивки - криви,

проклинал съм го

над беломраморни

женски гърди -

а той все се връщаше -

тъй както каза го поета в

„Градът

           Реката

                    Любовта"

Здравей, приятелю,

посрещнал ме с любовния триъглник -

Топлница, Марица  и Канала.

Ти нали знаеш и помниш

момчетата,

       обиколили света

със стара гума от камион -

там, във канала -

от Пожарната, почти до Капаците.

И днес аз те питам:

    кажи ми къде са

                     децата, които

играят така весело?

Здравей, приятелю -

      ето ме

               тук

                      и

                         сега...

при теб.

Къде ги прогони

старите къщички -

                     сгушени

                     под липите

на улица „Стефан Захариев"?

Правиш се, стар приятелю,

            на  голям, 
                         модерен,

                                     бетонен

                                            и лъскав

с новите си строежи

               и сякаш забрави,

приятелю, улицата на липите.

Но

  ти

      не

         си

           такъв,

                  приятелю...

                            поне

                                     не

                                         и

                                           за мен.

Ако мислиш, че те лъжа -

                        питай душата на

                                        Поета и

неговото слово, приятелю.

Здравей, аз се върнах, приятелю...

При тебе и при Поета.

                                 Завинаги...  

П.П. Поетът ми беше добър приятел, моля не оценявайте, защото има негови цитати включени в тази творба.