Златното ключе

Вратата прозрачна е. Като на длан

живот пълноценен зад нея

разстила се, в слънце окъпан и в блян,

догдето се погледът рее.

Вратата е като ефирен воал –

загръща той прелести женски –

свали го, щом свойта съдба си избрал,

до гроб сетне с нея блаженствай.

Но тя е заключена. Моят късмет

ще бъде химера далечна.

“Воал” ли бях казал ? Железен корсет

на вярност пред мен се изпречва.

Къде да го търся туй малко ключе –

светът е широк, аз – нищожен ?

И сядам във размисъл зъл, огорчен,

но чувствам със своята кожа

на ключ че седя. Но не моят. На друг

е той отреден за награда.

Могъл бих да викна: “Я гледайте тук!

Комуто е – да заповяда!”

Ще припка щастливец със лик озарен,

понесъл в душата си песни,

аз – в завист, чернилка и мъка смразен,

с пръст где – ще познаете лесно.

Така че кротувам си – хитро момче!

Едно да позная ще искам:

кой моето щастие – златно ключе –

със задника свой е затиснал.