Слънцето се влюби в бяла Звезделина –

мома като цвете, цъфнало в градина!

Всяка сутрин Слънчо над момини двори

бърза да излезе, да я заговори:

– Моме Звезделино, ти си най-красива,

ти си златно зрънце в слънчевата нива!

А пък Звезделина, Слънце щом изгрее,

на чардак излиза, за да му попее,

а подир – гальовно, кротко се усмихва,

та сърцето топло Слънчово притихва...

Кога ден минава, Слънчо пак занича

зад била планински, че мома обича:

– Искам, Звезделино, твой жених да стана,

ти да си невеста слънчева, засмяна!

Вечер ясен Месец грейва на небето –

и на него бие влюбено сърцето!

Трепкат на небето хиляди звездици,

ала Звезделина сред безброй сестрици

е една-едничка като дар небесен!

И отново литва чудната й песен,

кръшно се извива чак докрай селцето,

звънко се издига и лети в небето!

Месечко, застанал горе над стрехата,

светъл лик навежда, дума на момата:

– Искам, Звезделино, ти да си ми булка,

с мен да се люлееш в сребърната люлка,

с мене да споделяш топлата завивка,

с устни да целувам твоята усмивка!

Звезделина бяла тъй му отговори:

– Вечер ти огряваш бащини ми двори!

Слънчев брат си верен!... Но и той желае

да съм му невеста и за мен мечтае...

Само мойто либе хубаво е, дето

ден и нощ ме люби... и ми е в сърцето!