Звезделина
Слънцето се влюби в бяла Звезделина –
мома като цвете, цъфнало в градина!
Всяка сутрин Слънчо над момини двори
бърза да излезе, да я заговори:
– Моме Звезделино, ти си най-красива,
ти си златно зрънце в слънчевата нива!
А пък Звезделина, Слънце щом изгрее,
на чардак излиза, за да му попее,
а подир – гальовно, кротко се усмихва,
та сърцето топло Слънчово притихва...
Кога ден минава, Слънчо пак занича
зад била планински, че мома обича:
– Искам, Звезделино, твой жених да стана,
ти да си невеста слънчева, засмяна!
Вечер ясен Месец грейва на небето –
и на него бие влюбено сърцето!
Трепкат на небето хиляди звездици,
ала Звезделина сред безброй сестрици
е една-едничка като дар небесен!
И отново литва чудната й песен,
кръшно се извива чак докрай селцето,
звънко се издига и лети в небето!
Месечко, застанал горе над стрехата,
светъл лик навежда, дума на момата:
– Искам, Звезделино, ти да си ми булка,
с мен да се люлееш в сребърната люлка,
с мене да споделяш топлата завивка,
с устни да целувам твоята усмивка!
Звезделина бяла тъй му отговори:
– Вечер ти огряваш бащини ми двори!
Слънчев брат си верен!... Но и той желае
да съм му невеста и за мен мечтае...
Само мойто либе хубаво е, дето
ден и нощ ме люби... и ми е в сърцето!
© МАРИАН КРЪСТЕВ All rights reserved.
