В трюма на кораба беше задушно и вонеше на развалена риба. Вече седмица Инари не беше виждала небето и започваше да губи представа за времето. Знаеше, че за да стигне до Холанар, щеше да ù е необходим поне месец, а това бе много време на затворено. За щастие пристъпите на морска болест бяха приключили, но неприятното усещане от тях все още стоеше загнездено в стомаха ù. Помещението не можеше да се проветрява и всичко, което влизаше в него, се разваляше и не излизаше повече. Моряците бяха оставали храната си тук, но без лед или бъчви със сол тя се разваляше с всеки изминал ден и ставаше толкова негодна за ядене, колкото можеше да се пие солената вода на морето.

            Моряците се бяха запасили със сухари и сладка вода за цялото пътуване. Корабът изпращаше спешно чак до другия край на света ценен товар, за който нелегалната пътничка дори не подозираше. Капитанът беше инструктиран да не спира, докато не достигне крайната си точка – голямото пристанище на град Холанар, столица на Сантиния. Там щяха да разтоварят всички огромни кашони, пълни с редки платове и екзотични храни, но взети заедно те нямаше да струват толкова, колкото една съвсем малка кадифена торбичка, в която лежеше древна сила, затворена в една плочка. За съществуването ù на кораба знаеха само няколко души, но и те бяха много, твърде много, за да се опази тайната на амулета, закрилян от пантеона на боговете.

            Вратата на трюма се отвори. Машинално Инари се сви зад няколко наредени сандъка в ъгъла на помещението. Там никой не идваше и прикритието беше добро. Бегълката предполагаше, че е станало време за хранене, след като някой идваше в склада на кораба, защото не знаеше, че вече беше нощ и всички моряци похъркваха спокойно на койките си. Сянката на едра мъжка фигура заигра по дъските. Инари притихна в очакване. Всеки път, когато влезеше някой, се притесняваше да не бъде открита и този път не без основание. Мъжът разместваше сандъците, без да ги отваря. Търсеше нещо между тях или по-скоро се правеше, че търси. От два дни знаеше за присъствието на жената на кораба и сега бе решил да се възползва от него. Уж неволно той бутна една от големите празни дървени кутии, която с трясък падна на земята. Прикритието на Инари беше разрушено и сега главата ù се подаваше от купчината касетки и сандъци.

            Лицето ù се изкриви в гримаса на ужас. Сърцето ù беше толкова учестено, че всеки момент можеше да изскочи от гърдите ù. Страхът в нея взимаше нечовешки размери и ако мъжът не беше проговорил, сигурно езикът ù щеше да потъне дълбоко в гърлото ù, задушавайки я до смърт.

            - Не се плашете, госпожо. Няма да Ви направя нищо. – успокоително заговори морякът, а две дупки, където някога е имало зъби, лъснаха със своите черни загноясали венци, отровени от скорбута и гадостите, които всеки морски вълк слагаше в устата си.

            - Не Ви вярвам. – сурово отсече тя, а страхът продължаваше да я раздира отвътре.

            - И с право. Не знам дали някой би имал доверие в моряк без два зъба и показалец на дясната къра. – той демонстративно показа отрязания си пръст, от който сега беше останало само чуканче. – Но сега сме в открито море, госпожо, и е във ваш интерес да ми се доверите, защото аз съм този, който би трябвало да каже на капитана, че има нежелан пътник на борда.

            - И бихте пратили една дама на сигурна смърт?

            - Моряците не са джентълмени. – той направи един демонстративен жест, сваляйки парадно от главата си невидима шапка.

            - За да разговаряте с мен, значи искате нещо. Пари нямам. Ако имах, щях да си купя редовен билет до Холанар. А ако искате нещо друго, с радост бих отишла при капитана. Поне той ще ме убие, запазвайки достойнството ми.

            - Не знам дали това ще Ви разочарова, госпожо, но определено не сте мой тип. Аз предпочитам малко по… разбирате ме. Не съм от Дурнас, а от Холанар. Не харесвам дамите с вашите черти.

            - Какво тогава искате от мен?

            - Услуга. – лукава усмивка се появи на лицето на моряка. – Видях Ви още с качването на кораба. Не се прикривате много добре. За щастие само аз зная, че сте тук.

            - Откъде мога да бъда толкова сигурна?

            - Щом до сега никой не Ви е потърсил, значи само аз зная. Замислете се, мъжете на този кораб биха Ви изхвърлили през борда на драго сърце, ако научат, че сте тук. Сама познавате нрава на дурнаските хора, а аз – на своите.

            - И каква е тази услуга? – Инари сбърчи вежди и направи неодобрителна недоверчива физиономия. Нямаше защо да вярва на този съмнителен моряк, но ако това, което казваше, че истина, може би щеше да се измъкне от сигурното удавяне. Все пак не можеше да плува, а и да можеше, нямаше как да намери бряг преди да замръзне или потъне от изтощение.

            - Имам нужда от пазач. На този кораб аз притежавам най-ценното нещо, но никой не знае. Ако разберат за него, моряците ще се избият и няма да стигнем никога до Холанар. За Вашето съществуване те не подозират. Ако пазите за мен предмета и ми го върнете след като слезем от кораба, няма да Ви издавам. Ако откажете, боя се, че капитанът ще узнае за нелегалната си пътничка.

            - Щом поставяте нещата по този начин, няма начин да Ви откажа и Вие добре го знаете. – Инари мразеше този долен начин на изнудване, но нямаше право на избор. Трябваше да приеме да пази предмета на странника, за да си осигури мълчанието му. Въпреки това той отново можеше да я издаде на капитана, но тя щеше да има нещо негово, нещо, което му беше ценно.

            - Ето го.

            Мъжът бръкна в джоба на прокъсаната си мръсна униформа и извади една малка квадратна плочка, завързана с обикновена кожена връзка. Той я подаде на Инари и кимвайки я пусна в дланта ù. Жената огледа добре предмета, стремейки се да разбере какво е толкова важното в него, но не можа да види нищо по-различно от просто старо парче красив бял камък с релеф на меч, при това доста символично направен. Морякът усети учудения поглед на жената пред себе си. Така и предполагаше – тя нещо не знаеше за свещените плочи. Значи щеше да пази предмета добре, след като не намираше нищо специално в него.

            - Името ми е Честър мак Никълсън. Когато слезем на пристанището, ще си поискам плочицата обратно и е във Ваш интерес да ми я дадете. Въпреки че според мен да има жена на борда е лош късмет, за сега Вие сте най-добрият избор за камъчето ми. Как се казвате, госпожо.

            - Инари Шанг. – отговори тя спокойно с мелодичния си глас.

            - Шанг… Чувал съм някъде това име, но не мога да си спомня добре къде. Не съм много запознат с хората от вашата страна, а и всичките ви фамилии ми се струват еднакви. Моля, не се обиждайте.

            Той стана, кимна на Инари и бързо се изниза от трюма, оставяйки я да мисли върху случилото се. Беше приключил работата си тук и щеше да си поиска плочката веднага, щом и двамата стъпеха на свободна сантинианска земя.

            След като той излезе Инари си отдъхна. Това герданче беше нейният билет към благополучното пристигане в Холанар. Нямаше нищо против да го държи при себе си по време на пътуването, а ако капитанът я видеше случайно в трюма, винаги можеше да му го покаже и да направи сделка – плочката срещу безопасен превоз до столицата. Днес късметът беше на нейна страна. Тя завърза кожената нишка около врата си и скри ценния предмет в яката си. Там беше на сигурно място.

            Следващите няколко дни Инари прекара сама в трюма. Моряци идваха, за да вземат храна и по някоя друга бъчва ром, но собственикът на медальона не беше сред тях. Пътуването беше дълго и изтощително. Мъчително беше за общителната Инари да не може да поговори с никого и само броеше дните да края на пътуването, докато съвсем не обърка бройката им и не се отказа. Морето беше спокойно, но за нея времето бе спряло и само по клатенето на кораба разбираше колко бързо се движеха и дали се движеха въобще. Странно ù се стори, че изобщо не бяха спирали на някое пристанище дори за прясна вода, от която имаше голяма нужда. От седмица моряците пиеха единствено консервирани в буркани сиропи от компоти и така си набавяха водата. Те знаеха, че този момент щеше да настъпи, но не и Инари. Тя не знаеше, нито можеше да узнае какво се случваше на кораба. Ако беше разбрала, на дали щеше да седи в трюма безучастно. Екипажът вече бе намалял с цели петима души, но не заради глад или болест, а заради онзи най-ценен товар на борда, който всички издирваха и искаха да притежават по една или друга причина.

            Един ден, както си седеше облегната на пълните със сухари сандъци, Инари получи неочаквано посещение – Честър мак Никълсън беше дошъл. С огромна усмивка на уста той поздрави и без дори да попита за скъпоценния си предмет започна да води разговор за най-обикновени теми като риболова, времето и модата в Дурнас.

            - Защо сте тук? – остро го сряза тя. Инари не беше от жените, които обичаха празните приказки. Тя осъзнаваше, че той просто искаше да ù замаже очите преди да каже нещо наистина важно.

            - Просто исках да Ви видя, госпожо. Помислих си, че сте самотна и…

            - Ако си мислехте така, щяхте да дойдете да ме посетите по-рано. Моля, кажете ми истинската причина за присъствието си.

            - Извинете, ако съм Ви обидил с нещо! Аз просто… Имам чувството, че ме гоните.

            - Приемете го, както желаете, господин мак Никълсън. Предпочитам да стоя сама тук до края на пътуването, от колкото единствените ми разговори да са лицемерни.

            - Самотата Ви е направила сприхава. Действително дойдох, за да поговорим на делова тема, но нека не е тук, в трюма. Горе е нощ, всички моряци спят. Ако желаете, мога да Ви изведа на палубата. Ще прекараме там само малко, за да не рискуваме толкова.

            - И бихте заложили сигурността на медальончето си, изкарвайки ме навън?

            - Щом го предлагам, значи няма проблем.

            - Добре. – отвърна Инари, надигайки се от пода. Краката ù бяха поомекнали въпреки че всеки ден си правеше кратки разходки из помещението, за да не атрофират мускулите й от постоянното седене на едно място.

            Не след дълго двамата бяха на палубата под нощното небе. Звездите светеха ярко на черния фон, предвещавайки безоблачно време. Инари вдиша дълбоко соления морски въздух. Макар че беше прекалено влажен и студен, беше много по-хубав от застоялия и вмирисан на кисело трюм. Палубата беше тиха и спокойна. Кърмата пореше малките вълнички, които тихо се разбиваха в дървените повърхности. Всички моряци се бяха скрили в тесните каюти и общи спални помещения, където за кратко можеха да починат преди да се впуснат в поредния ден на борба с морето и самите себе си. Инари се приближи до самия ръб на фалшборда и се облегна на него. Погледна надолу и там видя черните дълбоки води, погълнали трупа на поредния убит преди няколко часа.

            Морякът отиде до нея, помълча малко, оставяйки я да се наслади на морето, което не беше виждала толкова отдавна, и сам се впусна в кроежи за бъдещето, когато щеше има възможността да ходи по твърда земя.

            - Харесва ли Ви морето? – започна той.

            - Разбира се, това е едно от най съвършените творения на божествата.

            - Ако пътувахте по-често в такива жалки черупки, наречени товарни кораби, щяхте да твърдите друго.

            - Може би. Всеки иска това, което не притежава.

            Той я погледна сериозно и също се облегна. Искаше да я накара да се чувства комфортно, но не можеше да стопи дистанцията помежду им, защото тя не беше физическа, а една по-друга.

            - А Вие какво искате да притежавате?

            - Хубава къдрава коса и големи кафяви очи. – каза тя шеговито, мислейки си за нещо съвсем друго, за онова, което вече беше изгубило, но искаше да съгради отново.

            - И така сте достатъчно красива, макар и да не отговаряте на идеала ми за жена.

            - И Вие не отговаряте на моя мъжки идеал. – троснато отвърна Инари. Въпреки че не беше в позицията да спори, не можеше да се остави току така някой да критикува външния ù вид. Тя беше най-суетното същество, което можеше да се срещне на целия континент и никой нямаше прави да изказва нещо по-различно от абсолютно възхищение спрямо чертите ù. – Всъщност Вие изобщо не сте моряк, нали?

            - Напротив. Какво Ви навежда на тази мисъл?

            - Какво ли не. Като за начало дори не говорите като моряк. Прекалено сте възпитан, за да сте такъв.

            - Сега Вие ме обиждате. С мъка се научих да минавам за свестен човек, когато съм на сушата. В морето може всички да са пълни нехранимайковци и грубияни, но за живота сред нормални хора трябва човек да се научи да общува цивилизовано.

            - Твърде сте умен, за да стоите като обикновен моряк. Това бих казала. Съветвам Ви след края на пътуването да си потърсите по-хубава работа. Няма да Ви е трудно да намерите.

            - Обичам морето и свободата прекалено много, за да се закотвя на едно място. Предпочитам да пътувам, да обикалям света на някоя гемия и на всяко пристанище да имам по една красавица, която да ме чака.

            - На колко години сте?

            - 35. Надявам се да не ми личат.

            Морякът излъга. Сам той не помнеше на колко години е. Толкова много пъти вече бе лъгал, че не знаеше дали е роден през лятото или есента, на 23-ти или на 5-ти.

            - Разбирам защо говорите така. Когато станете на 50, ще се обърнете назад и ще видите какво сте пропуснали.

            - На дали. Вие омъжена ли сте?

            - Не. Вдовица съм.

            - Разбирам.

            Инари се оттласна леко от фалшборда, завъртя се и обърна гръб на Честър. Направи няколко крачки до носа на кораба, където беше закрепена една дървена русалка, разядена от водата, и се върна обратно. Главата ù беше високо вдигната, като на същинска принцеса, а черните ù дълги коси се развяваха от лекия бриз и подобно на пелена се стелеха по гърба ù. Честър не изпускаше поглед от нея и си мислеше що за човек ли е. Изглеждаше като самата смърт, излязла от дълбините на земята в своите тъмни одежди, готова да прегърне всеки глупец, омайвайки го с хубостта си. И все пак имаше излъчването на девица, не познала мъките на живота, достойна да бъде пазителка на свещената реликва, която сега спокойно висеше на врата й. не гореше кожата й, както вече бе направила с неговата и раната във формата на меч не искаше да зарасне вече седмица.

            Тя отиде до руля, закрепен здраво в едно положение с яко въже, опря се на него и се загледа в пространството и сякаш не беше на кораба, а някъде много далеч, отвъд морето, отвъд Холанар, отвъд континента дори. Честър леко пристъпи до нея и дъските под краката му заскърцаха. Извади от допълнително пришития към ризата си джоб един компас със златен обков и фина орнаментика. Личеше си, че не само бе скъп, но и не беше направен от човешка ръка. Стрелката му във формата на продълговато листо сочеше север.

            - Пътуваме в правилна посока. – отбеляза той. Не обичаше да мълчи.

            - На изток, нали. – каза тя без дори да погледне уреда.

            - Точно така. Май разбирате от пътувания.

            - Всъщност не. Просто знам посоките на света и това, че Холанар се намира източно от Дурнас. Това е първото ми плаване по море и надявам се ще бъде последното.

            - Съжалявам да чуя това от устата на такъв обещаващ моряк. Може би дори някои идиоти от екипажа не знаят накъде се движим в момента.

            - Аз не съм моряк. Не обичам кой знае колко приключенията.

            - А защо тогава сте на тази палуба, защо приехте да носите моя ценен предмет, ако не, защото е опасно и интересно?

            - Причините не ви засягат. – леденият ù категоричен тон беше достатъчно красноречив, за да откаже Честър от въпросите му. Да се опитва да поддържа разговор без сам да споделя за живота си бе трудно нещо, а той имаше доста истории, които можеше да разкаже. Може би трябваше да мине на малко по-неутрална тема.

            - Защо това най-обикновено камъче, което сега виси на врата ми, е толкова ценно за вас?

            - Защото ще ми платят добре за него. – втора лъжа. Той отлично знаеше за свойствата на плочката, но не можеше да ù разкаже. Иначе нямаше да си го получи обратно никога, освен ако не я убиеше, а щеше да е жалко да се погуби един невинен женски живот. Дори за мръсника и мошеника бе трудно да убие дама. – Имам поръчка от едни хора в Холанар да им го занеса, но май не само те го търсят. До скоро на кораба имаше агенти, които искаха да се докопат до него.

           - И Вие ги елиминирахте. – тонът ù оставаше все така спокоен и равен, сякаш не говореше за убийство, а за разходка в парка.

            - Налагаше ми се. Ако се бях решил да Ви го дам по-рано, нямаше да бъде необходимо.

            - А от къде сте сигурен, че и аз не искам да го задигна, след като вече знам, че струва много пари.

            - Зависима сте от мен. Ако не го опазите, сигурността Ви на кораба и извън него ще бъде доста под съмнение. Не мисля, че сте толкова глупава, за да си помислите, че на пристанището в Холанар няма да ме чакат хора, готови да убият всеки, опитал се да открадне плочката.

            - Стана ми студено. Нека поговорим друг ден.

            Инари забърза към вратата на трюма, отвори я с не малки усилия и слезе долу. Честър не направи усилие да я последва. Знаеше, че разговорът беше приключил и единственото, което можеше да направи, беше а затвори капака след нея така, че да не си личи, че някой е излизал. Като майка орлица трябваше да пази тази жена, макар че не му харесваше присъствието ù, а още по-малко, че беше достатъчно умна, за да обърка плановете му около плочката, ако имаше малко повече информация.

            Малко преди края на пътуването се разрази страшна буря. За съществуването ù Инари разбра само по невъобразимото клатене на кораба и яростното блъскане на вълните. Стаята, в която тя седеше, кънтеше от шума на морето и създаваше усещането, че водата щеше да нахлуе всеки миг, отприщвайки яростната си сила. Инстинктивно жената сключи ръце за молитва, но осъзна, че няма кого да повика. Тя вече нямаше бог. Със стъпването си на кораба се беше отказала от Енеш, а все още не бе достигнала до свещените земи на Ксаня, където щеше да смени греховната си вяра. Сега беше в ничието пространство и можеше да разчита на милостта на небесата и сръчните ръце на моряците, които на палубата отчаяно се опитваха да спасят живота си.

            Когато слънцето изгря отново, главната мачта беше отрязана и повечето платна – надупчени от силните вълни, заливали лодката. Пристанището бе близо и всички бяха оцелели, дори товарът, който боговете искаха да потопят завинаги с кораба и всичките му пътници. Една жена бе причината това да не стане. Нейната съдба бе друга – така бе написано в небесните книги.