Мммм, изгряло е. Едва-едва отварям очи. Едното, всъщност. Имаше една реклама на нашенска ракия – „Мека топлина”. Седем и половина. Отврат. Тоя, дето е измислил ранното ставане, е за разстрел. Никога не мога да стана рано и да съм доволна. Как го правят хората, не зная. И в осем вечерта да си легна, следващата сутрин е същата трагедия, както и ако съм си легнала в един посред нощ. Общо взето, истински се събуждам около обяд. Тогава ставам адекватна. Работоспособна най-вече. Най-хубаво ми беше, когато работех в една игрална зала и имахме нощни смени. Юхуууу! Ставах към четири след обяд, излизах за работа, когато всички отрудени хорица се прибираха по кошарките си. Същите тези сутрин излизаха за работа вкиснати, а аз се наливах доволно с бърбън и бира, джобовете пълни с бакшиши… Е, свърши тая. Двайсет години по-късно мъчим стандартната схема. Трябва да се става рано. По дяволите! 

   Подавам палец изпод юргана. Проверявам движението на въздушните маси и температурата. Пухчо е умрял от глад през нощта, решава, че ставам за ядене. Следва шут, квиик и летяща котка. В крайна сметка изпълзявам. След като децата са разходили кучето и са напуснали Къщата. Училище-мъчилище. Така е. 

   И започва Голямото Сутрешно Лутане. Недостижима съм в извършването на празни курсове. Зъби ли да мия, душ ли първо? Пералнята – готова. Умирам от кеф да пера по нощите. Мисълта, че от центрофугата вибрират поне още четири апартамента по никое време, ме кара да спя още по-сладко. Ми какво? И без това се излюпват като кокошки по тъмно и пържат лук и мекици. Опъвам постелката и правя гимнастика. Гледам да не пропускам, че съм толкова крива… И болииииии! Спра ли да кърша кълки, ще заприличам на оная вещица, дето яде малки, печени дечица. „Хензел и Гретел”. Приказката, де, че филмът вони. С тоя индиански профил, ‘дет ме е дарил Творецът, и една островърха шапка, само остава и да се прегърбя… Затова мразя „Вси Светии”, не от патриотизъм. 

    След два часа безсмислени разходки вкъщи стигам до Изход-а. Изнизвам се тихомълком, като призрак. Сакън да не ме приклещи оная гад, касиерката на входа, че вечно съм в задължения. Последните две години. А много мразя „мрън-мрън” и укорителни погледи сутрин. Скапват ти деня. А аз пък искам да пия кафе. И да пуша. С обичайната компания. В обичайното кафене. А пък вечер, на същото място, се леят бири. И други питиета. Кой където го сърби. Все се заричам да сменя модела, ама пусто… краченцата сами ме водят. И съм „загори-тенджера”. Няма тръгване. А пък съм и устата. По цял ден събирам материал по улиците, за да изригна вечер. Голяма радост. Никога не съм била от мълчаливите, ама напоследък изобщо не млъквам. Изобщо. До там съм го докарала, че ако съм тиха в кьошето, идват един по един да ме питат загрижено дали не съм болна. По цял ден съм с радиото в ушите. Би било чудесно, ако не се бях научила и там да звъня. Да се изказвам по разни теми. Малка ми е аудиторията квартална, имам нужда от пространство. Ефирно. Само като си помисля как ме слушат поне още 100 000 човека, се изпълвам с такова задоволство неописуемо! Накокошинвам се от кутрето на левия крак до върха на носа! Онзи нос! Покахонтас ряпа да яде! 

    Крайно време е и да поработя. Все пак. Както винаги, закъснявам малко. Излитам от вкъщи с бясна скорост. Не че на някой му пука за някакви си 10-15 минутки, ама кафето? Кафетоооо?...