„Връщане назадъ нѣма!”
Ген. Георги Вазов
Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините на угасващия ден се плъзнаха по хълмовете и последните им лъчи погалиха изпръхналото лице на Никола. Сякаш за миг частица от тях потъна в благостта на ясния му поглед и той сведе очи.
Бръкна в мешката си, извади къшей почернял хляб и като отчупи половината, подаде я на войника до себе си.
- Сполай, брате!- прекръсти се непознатият.
Откъсна залък и едва чуто попита:
- От где си? Как те именуват?
Никола въздъхна и се взря пред себе си:
- От долината на Тунджа. Никола… Никола ми викат.
- Аз съм от Родопите- кимна войникът.- По вашия край ме завари войната. Един манастир дирех. Рекоха ми, че лекували разпятията, взети от там.
После сведе очи невиждащо и отрони:
- Всичко сторва човек за рожбата си…Цяр дирех. Лек, че немичко е детенцето ми, думичка не отронва, а вече отрасна.
За секунда погледите им се срещнаха. Родопчанинът събра на купчинка останалите в шепата си трохи, поднесе ги към устата си и сякаш изпъшка:
- Брате! Напуснал ме е страхът. Не сещам го, откак съм тук.
Никола се вгледа в потръпващата от мартенския студ фигура на войника:
- За земята ни е, братко…Да го не знаем…И за името и хлябът ни.
- Тъй е!- поклати глава планинецът.- На нас се надеят браздите и рожбите ни. Затуй го не мисля тоя пусти страх…Че всички нас чакат…
Въздъхна и замълча.
Никола плъзна поглед към почернелите си длани, стиснали пушката. После братски сложи ръка на рамото на планинеца, кимна мълчаливо и се сви в шинела си. Като насън се „занизаха” пред очите му лицата на Иван и на Димитър, на Стойко. „Чу” тихият плач на милата си майчица. От високото, от светлото го „гледаха” всички и боляха гърдите му…Сякаш катран бе плъзнал из тях и жареше с чернилка дробовете му…Че за седмици се обърна „колелото”- онова, де върви редом с всеки. Иде ден- светлото е отгоре, друг път кърши се по пътя. Вие се тогаз душата човешка, като стрък се накланя… Гъне се…И все нагоре„гледа”- синевата търси. Потръпна....”Виждаха” го очите на Иван и на Димитър, де останаха при Лозенград. „Взря” се в него светлият поглед на Стойко- най- свидният на сърцето му брат, що погълна го земята при Чаталджа....
„Наваля” тогаз „снегът” в косите на родната му майчица. За нощ побеля и подир неделя се прости душата ѝ със земното…При братята му се пресели.
А той остави ралото и сърпа и една заран тръгна. Към Хайдушкия манастир се запъти, свещ да запали пред лика на Светата Майка. Гледаха го благо очите на Богородица, заплакаха гърдите му.
И рече си пред иконата на светицата: ”За светлото и за земята, за честта- за тях си струва човек да се не жали…Да умре! ”
- Именуват ме Матей. - изтръгна го от спомените родопчанинът и бръкна в пазвата си.
Сребърното разпятие блесна в последните светлини на отмиращия ден.
- Брате!- разтвори дланта му планинеца.- Вземи…И дай го…На Райчо- на сина ми, ако се не върна... От манастира го кътам до сърцето си.
Замлъкна за миг. После преглътна сухо и бавно прошепна:
- И хабер носѝ…На невестата ми Елена…Да помни кой съм бил, че напуснал ме е страхът да умра за идното. За светлото.
Въздъхна с мъка, а тишината застина в едно с падащия мрак.
В ранната утрин на тринадесети март зовът на тръбата разтърси окопите.
Ревнаха висините. Люшна се земята под нозете на българите.
„Огневият вал” на артилерията прикри настъплението на пехотата под градушка от куршуми, дирещи телата на устремените към крепостта.
Пукотевица и грохот, човешки викове и стонове се издигнаха към небесата в „месомелачката” на войната.
Стремително напредваха рамо до рамо Никола и Матей, хиляди български воини към непревземаемия Одрин.
И като за миг се устреми напред родопчанина…Волен, гаче ли вихър- свободен, незнаещ страх, неподвластен на смъртта.
Потънаха в кръв смуглите му скули. Падна…Безжизнен, пробит и окървавен се стовари…Сякаш сноп в нивата на този устрем….
Един вик прободе висините. Спусна се връз Никола и разтърси гърдите му. Обезумя! „Съзря” очите на Иван и на Димитър, на Стойко. „Взряха” се в него мъртвите зеници на Матей…Гледаха го…Знаеха го…
Отпушиха се небесата. Затрепери сърцето му, и откърти се от него вик:”Ура!”… Преповториха го множество гърла. Възкръсна светлината в душата му сред куршуми и кръв!
И потъна мъката- стана на сила!... Сила, що се възроди от пръстта и зазида се- в хълмовете, и в поляните, във висините. Потрепери земята...И слезе Бог!
Дъхна в сърцето на всеки, що не знаеше страх да умре за честта!
Одрин падна!
Над „Селим джамия” „изгря” българското знаме.
После дойде вестта, че Шукри паша се е предал и конвоят с него се е отправил към щаба на генерал- майор Георги Вазов.
- Ей, там е!- махна с ръка старецът, дето го срещна по пътя.
Никола кимна, слезе от каруцата и сложи длан на гърдите си. Напипа разпятието в пазвата си и се запъти към крайната къща.
Седмица, откак бе тръгнал да дири сгушените в родопските бръчки махали и все очите на Матей стояха от преде му. Гледаха го…Чакаха…
Очи, де нямаше страх в тях, а сал едната надежда... И светло, светло струеше в благостта им.
Изкашля се леко. Жената стоеше пред сайванта, прегърнала в скута си момченцето и като го видя, плахо се изправи.
Приближи я и мълчаливо извади разпятието от пазвата си.
Потекоха тихо очите на младата невеста…Като вади се спуснаха по лицето ѝ- сякаш пролетни ручеи, де бързат към нивята и обещават кълнове…И лекуват, гасят чернилката на земята, душата ѝ поят. Щото…, като човека е тя- страда, надява се и помни. Сърце има. И боли я поравно за всеки, де се не завръща, а ляга нейде далеч- в чуждата пръст и под чуждо небе.
Никола нахлузи разпятието през главицата на момченцето. Като за миг му се усмихна мълчаливият поглед на детето…И сякаш прошепна от нейде гласът на Матей: „...Цяр дирех. Лек, че немичко е детенцето ми, думичка не отронва...”
„Бъдещ войник.”- замъглиха се очите му и въздъхна.
Жената притисна момченцето към гърдите си.
- Такава е орисията ни, невесто…- Никола погали косиците на мълчугана- Такава е… С кръв да браним достойнството- нашето и на земята си.
После направи крачка назад и прошепна:
- Бог да е с вас…Смел войник беше Матей. Не знаеше страх да умре. За честа, за земята.Тъй го помнете…
Обърна се и бавно пое по прашния път, загледан в огнения заник над Родопа планина. Замислен, не чу как вдовицата на Матей изхлипа. Сякаш една малка капчица светлина бе надникнала в мъката ѝ, бе споходила почернената ѝ душа. Стискаше детето и плачеше, а Райчо не спираше да сочи с пръст към висините и да повтаря:
- Тати…Тати…
© Ивита Todos los derechos reservados