10
10
elena63: idvam
alone: kakvo?
elena63: idvam na gosti pri teb.
alone: ne,ne idva6!
elena63: znam te kade si. Utre 6te sam pred vas. 4akai me po obed.
*elena63 has quitted the chat session.
Анастаси гледаше невярващо черния екран на монитора. Прочете отново написаното. После пак. Сдъвка го, усети сока му, вкуса му и го изплю. Не му хареса.
Анастаси живееше близо десет години сам, в една малка стая в центъра на града. Не се виждаше с никого. Живееше на пица и китайско, които си поръчваш по интернет. Доставчиците бяха свикнали да намират плик с пари до вратата. За тях Анастаси беше просто една бяла врата номер 18, трети етаж. Хазяйката понякога му оставяше кошница с плодове и разни други продукти. Тя го харесваше, защото беше тих и пазеше квартирата. А и си плащаше наема редовно.
Десет години самота. Анастаси стана и си взе душ. Той страдаше от някаква болест, някаква фобия – страх от хора. Когато излезеше навън, сякаш попадаше в Ада! Огромните сгради се превръщаха във кипящи вулкани, хората – в дяволи, а небето грееше ярко червено. В апартамента му беше добре – нямаше хора, никой не го тормозеше, а небето си беше синьо. Компютърът беше всичко, от което имаше нужда. С него можеше да си вади парите, да поръчва храна, да говори с хората. Без да ги вижда.
Анастаси отвори прозореца. Свеж пролетен въздух и шум от коли влязоха бодро в стаята. Капки вода се стичаха по гърба му. Той въздъхна и се подсуши с бялата си хавлия.
На следващия ден отвори за пръв път входната врата и погледна коридора на кооперацията. Синият цвят беше сменен – посрещна го весело жълто. Анастаси излезе, треперейки, от стаята. Скри се зад огромната саксия. Дишаше тежко. Погледна часовника си – 11:43. Бръкна в задния си джоб и извади малка книжка – любовен роман.
Унесът му от четенето беше прекъснат от звука на птичките от неговия звънец. Още веднъж. Анастаси погледна плахо през листата.
Красиво момиче с къдрава кестенява коса и огромни кръгли зелени обеци стоеше пред вратата. Носеше дълга черна рокля и бяла кожена чанта. Звънна пак.
Анастаси се скри бързо зад саксията и се разтрепери. Небето почервеня. Усети мириса на сяра. Подът потрепна, пропука се, а рекичка от лава се стече през процепа по мокета.
Анастаси затвори очи, стисна силно юмруците си, проскърца със зъби... Погледна през листата. Момичето беше седнало на земята, облегнала се на вратата, и четеше книга
13:48
Анастаси стана. Ризата му беше залепнала от пот по гърба. Синьото и червеното небе се бунтуваха. Рекичката от лава се превърна в кипяща вода. Мирисът на сяра отстъпи на аромата на цветя. Той тръгна с бавна крачка към жената,застана величествено и притеснено пред нея и каза:
- Здравей.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
