7

Два прилежно сгънати сутиена, два чифта слънчеви очила, едно апаратче в калъф, два телефона, малко пари, една празна бутилка от вода и паспорт. На Жулиета ван дер Брет. Това беше всичко, което беше останало от двете момичета. Делгадо и Ромеро разглеждаха съдържанието на раницата за хиляден път, откакто я бяха открили. Беше донесена от жена от Лино Алто, село в джунглата. Според разказа, който двойката инспектори бяха получили, жената намерила раницата на един камък до реката и веднага се сетила за екипите, които обикаляли из джунглата в търсене на изчезналите грингас. Затова донесла раницата веднага в най-близкия участък. Кой я беше оставил там обаче, си оставаше загадка. Жената не беше споменала за никакви следи около раницата. 

Мелинда си спомни сърцераздирателния момент, когато родителите се наложи да разпознаят вещите на децата си. Раницата беше на Жулиета, както майка й беше потвърдила. Обикновена, евтина туристическа раница, която можеше да се купи по интернет за няколко долара. С такива дори не пращаха децата на училище, защото се късаха лесно под тежестта на учебниците им. Не беше нито непромокаема, нито подплатена. Просто син плат и ципове. Нищо особено. Обаче техниката вътре – двата телефона и апарата – бяха напълно непокътнати и като нови. А раницата изглеждаше така, все едно момичетата са я оставили само за няколко минути без надзор. 

Нямаше никакви отпечатъци по нито една от вещите. Абсолютно нищо. Раницата се беше появила под носа им като с машина на времето. 

-    Знаеш ли какво не разбирам Хавиер? – попита инспектор Ромеро и започна да се разхожда напред-назад из кабинета им.

 
През последните няколко седмици, кабинетът на инспектор Делгадо беше станал техен общ и Мелинда беше успяла да изчисти по-голямата част от натрупаните папки, въпреки неговите протести. 

Сега тя работеше на масичката на дивана, а Делгадо – като титуляр на кабинета – беше направил разхвърляното си бюро неприкосновена територия. Тя хвърли отново един поглед изпълнен със съжаление към купчините хартия, смесени с найлонови пликчета, пластмасови чаши, пълни с фасове и лични вещи, разхвърляни по бюрото и си наложи да се абстрахира от кочината. Делгадо си беше извоювал правото на лична територия, а и все пак тя беше дошла на гости в неговия кабинет, а не обратното. И въпреки всичко, хаосът, сред който съществуваше колегата й, я влудяваше. През повечето време.

За времето на работата им, Делгадо се беше оказал и единственият, с когото има какво да си каже. Останалите жители на Бокете я гледаха на кръв, като натрапница дошла да им създава проблеми. Родителите на двете момичета пък бяха настроени на нож към всичко панамско, така че избягваше да се среща с тях, освен ако не беше абсолютно належащо. 

Само няколко дни на това странно мрачно място й бяха показали, че самотата е лош съветник, така че когато Делгадо й беше предложил да вечерят заедно няколко пъти седмично, тя с радост бе приела. Първо, защото той живееше в дома на чичо си само през три къщи в градчето. И второ – защото поне с него имаха какво да си кажат. Не по този случай, естествено – и двамата стриктно избягваха тази тема, когато бяха извън участъка. Както веднъж беше изкоментирал инспектор Делгадо, самото споменаване на темата е гаранция за съсипано храносмилане. 

-    Какво? – попита мъжът отегчено. 

Бяха водили този разговор поне дузина пъти, но Мелинда просто отказваше да повярва в случайността. Работата й я беше научила, че такива не съществуват. А тук имаше толкова много „случайности“, че тя имаше чувството, че някой им се подиграва.

-    Как така тази раница е била в джунглата два месеца и половина и е суха, чиста и вещите в нея изглеждат така, все едно момичетата са ги оставили преди малко? – каза Мелинда в празното пространство и хвърли мрачен поглед на измъчената палма в единия ъгъл на кабинета. 

Саксията на растението явно твърде дълго време беше служила за пепелник, но под нейните грижи беше започнало да пуска две-три все още хилави листенца. На Мелинда обаче в момента й напомняше за джунглата и също като родителите на двете момичета, тя беше започнала да мрази всичко свързано с дивата природа наоколо. 

Делгадо вдигна поглед от картата на района, която изучаваше за хиляден път. На нея беше отбелязано мястото, където беше открита раницата. На километри от пътеката „ел пианиста“. До момента никой не беше успял да намери каквато и да е причина момичетата да са били там. Това не беше никаква пътека, камо ли туристическа. Дори местните, Гнобе, които живееха в района, използваха съвсем друга пътека, когато идваха за провизии в Бокете, защото тази беше изключително трудно проходима и то само когато реката не е придошла и за тренирани хайкъри. 

Когато теглиха права линия през терена, между пътеката „ел пианиста“ и това място, гидовете участващи в издирването категорично заявиха, че е абсолютно невъзможно две момичета без какъвто и да е опит и познания за джунглата да минат по този маршрут. На това място имаше поне две пропасти, бърза река и какво ли още не. 

-    Така е – каза Делгадо. - Аз пък искам да знам как така никой не е задигнал телефоните. Айфонът на Кристина може да издържа четиричленно семейство два месеца. 

Инспектор Ромеро кимна. В този район нямаше много скъпи вещи. Хората бяха горди с онова, което имат, но бяха бедни. Ако някой се беше опитал да обере момичентата, със сигурност щеше да се опита да продаде телефоните. Но те си бяха там, в раницата – чисти, здрави и непокътнати. Айфонът на Кристина дори все още имаше батерия. Поне така се оказа, когато го намериха и се опитаха да го включат.

Бяха дали телефоните за анализ на специалисти в столицата. Може би момичетата бяха говорили с някого преди да изчезнат. Всяко нещо щеше да им е от полза. 

-    Има и друго – продължи Делгадо, - ако тази раница е била в джунглата два месеца, защо е толкова чиста? По нея няма абсолютно нищо – дори прашинка. 

Инспектор Ромеро кимна. Това беше първото шокиращо нещо около това доказателство. Жената Гнобе, която беше намерила раницата, беше казала, че я носи както я е намерила. Следователно никой не се беше опитал да я чисти. Тогава как един предмет, който би трябвало да е бил два месеца в джунглата, изложен на всякакви атмосферни условия, нямаше никаква кал по себе си?

-    Защо не е кална? – каза тя на глас. – Аз се чудя същото. 
-    Именно. Ако момичетата са се лутали в джунглата, как така раницата е останала чиста? 

Жената кимна – беше виждала как се връщат гидовете след поредния ден на търсене и „чист“ беше последната думичка, която би използвала, за да ги опише. Те бяха покрити с кал почти до бедрата, дрехите им бяха мокри от пот и целите омазани с някакви растения и техните сокове. 

-    Със сигурност знаем, че не са ги обрали – кимна Мелинда. – Пътеката е популярна, но чак да има джебчии... 

Делгадо се засмя. 

-    Мелинсита, знам, че си градско дете, ама понякога наистина говориш пълни глупости! В джунглата никой не иска да те обере. Или иска да те изяде, или ти искаш да изядеш него. 

Тя кимна - за момента имаха повече въпроси, отколкото отговори и се надяваха, че анализът на телефонните разговори ще им бъде от полза. 

-    Остава само да видим телефоните им – измърмори мъжът. - А, ето, току-що дойде! 

Делгадо й махна да се приближи –специалистите, които правеха анализа в столицата, бяха обещали да пратят данните по мейл. Някакви „лог файлове“, каквото и да значеше това. Двамата с Делгадо ги бяха помолили да им кажат с кого и кога са говорили за последно двете момичета.

-    Я да видим какво имаме тук... – каза Делгадо и започна да се суети с мишката.
-    Дай на мен!

Мелинда издърпа мишката от ръката му и щракна да отвори документа. Пред тях се показа таблица с телефоните на двете момичета и часовете, когато са ползвани, от първи април нататък в панамско време. 

-    Господи! 
-    Казах ти, че не са се изгубили! – каза Мелинда задавено и си придърпа стол. 

Двамата зачетоха с ужас данните. Двете момичета бяха търсили помощ с дни. На 112 и 911 беше звъняла ту едната, ту другата. По веднъж на първи април, след което телефоните са били изключени. След това Кристина беше звъняла сутринта на втори, а Жулиета беше звъняла четири пъти, през около два часа. След това отново телефонът на Кристина отново е бил изключен, но този на Жулиета е останал включен цяла нощ. На трети април цял ден е звъняла Кристина, а телефонът на Жулиета е бил изключен сутринта. На четвърти април Жулиета се е опитала да провери за сигнал, но батерията й е паднала и телефонът й се е изключил. Както се е оказало, завинаги. 

-    Казах ти, че са били живи! Те са се опитвали да се свържат! Защо не сте ги търсили по сателит! – каза Мелинда и от очите й започнаха да се стичат сълзи.

Досега наистина й се беше искало да вярва, че момичетата може да са паднали от някъде, както не спираше да твърди Делгадо, ударили са се и не са се събудили никога повече. Не можеше да си представи какво е да търсиш помощ дни наред и да не можеш да я намериш. Да се молиш да има сигнал, а да няма. Да знаеш, че ако не те намерят, ще умреш.

-    Те са умирали бавно – проплака тя. 

Делгадо не каза нищо, просто я прегърна. Известно време тя хлипа на рамото му, а после се отдръпна и изтри очите си. 

-    Хавиер, трябва да разберем какво се е случило! 
-    Съгласен. Виж – явно не е приключило на четвърти април – той посочи таблицата.

Някой се беше опитал да влезе в телефона на Кристина неколкократно. По няколко пъти на пети април и на шести април. След това отново на единадесети април, преди телефонът да заспи завинаги. 

-    Ако е бил убиецът, защо му е било да го прави? – попита Мелинда. 
-    Защото сигурно е била една от двете. Това е телефонът на Кристина, значи вероятно е била Жулиета. Ако аз бях похитител, щях на момента да счупя и изхвърля телефона – каза Делгадо. 
-    Защо не сте ги търсили по телефоните им! – попита Мелинда задавено. - Защо, Хавиер! Можеше да ги намерите живи! 
-    Опомни се! – Делгадо щракна с пръсти пред лицето й. – За да засичаш някого по телефонния сигнал, трябва да има такъв! Те не са могли да се свържат дори с 112, какво те кара да си мислиш, че там изобщо е имало обхват??? Това не ти е градът, Мелинсита, тук няма клетки на мобилни оператори, по които да работим. Има само сателити. А те не засичат сигнал на изключени телефони в джунглата. 

Мелинда изтри очите си с ръка още веднъж. 

-    Може би имаш право. Обаче как са оцелели толкова време без храна?
-    Без храна можеш да оцелееш – сви рамене Делгадо. – Обаче с една малка бутилка вода за двете няма как да стане. Това са единайсет дни. 
-    В джунглата постоянно вали! Не са ли могли да пият дъждовна вода? 

Делгадо се изсмя. 

-    Могли са, обаче така вероятно щяха да си отидат от дизентерия за ден-два. Тук има нещо! 

Мелинда кимна и отново тръгна да оглежда вещите и едно нещо й се наби на очи измежду тях. 

-    Знаеш ли какво не сме проверили още? – каза тя, взе калъфчето на апарата и го размаха под носа му. 
-    За какво ни е това?

Делгадо й хвърли мрачен поглед.

-    Защото двамата с теб, Хавиер, бяхме толкова обсебени от телефоните, че дори не ни мина през ум да проверим какво има тук. Не може да няма нито една снимка, нали? 
-    Дай да видим! 

Делгадо взе апаратчето и ловко извади картата памет, след което я свърза към компютъра си. Мелинда седна до него и двамата започнаха да разглеждат, почти допрели глава о глава. На екрана се заредиха ваканционни снимки на двете момичета. Снимали се бяха до това дърво, до този завой на пътеката и така нататък.

-    Казах ти, че няма смисъл... – каза Делгадо и понечи да затвори прозореца. 
-    Чакай! – Мелинда хвана ръката му и после се отдръпна. – Нека да ги разгледаме до край. Все има някакви снимки, които биха могли да ни кажат къде да ги търсим.
-    Да, бе да... Какво, по дяволите е... 

На екрана се появиха съвсем различни снимки. Рязко, без каквато и да е прелюдия с предходните весели и лежерни ваканционни кадри. 

-    Господи, Хавиер! Какво е това? 
-    Щеше ми се да знам, Мелинсита! 
-    Трябва да разберем! 
-    Да и май знам кой може да ни помогне! 

Делгадо извади картата, взе апаратчето и стана. 

-    Значи вече ми вярваш, че не е било инцидент? – попита Мелинда.

 
Вместо отговор, той взе ключовете от колата си и тръгна към изхода. Инспектор Ромеро побърза да го последва. 

****

Раницата на Крис и Лизан наистина е намерена два месеца и половина след датата на изчезването им на няколко километра навътре в джунглата в посока обратна на Бокете. Посоката на тази пътека е напълно противоположна на „ел пианиста“, както е описано и по-горе и самият терен е труден и абсолютно алогичен избор за две момичета, които не познават района и на теория са претърпели инцидент. Няма никаква логика момичетата да са вървели натам, защото когато човек се изгуби, обикновено се опитва да се върне по пътя, от който е тръгнал. 

Раницата е намерена напълно суха, чиста и с непокътнато съдържание – същото като описаното горе. Два сгънати прилежно сутиена, един паспорт – на Лизан, апаратчето и двата телефона, пари и малка празна бутилка с вода. Нищо от съдържанието на раницата не подсказва, че вещите са престояли два месеца в джунглата. Точно обратното – вещите са като нови, без каквито и да драскотини в перфектно състояние. И двата телефона, и апаратчето функционират без засечки.

Снимките, намерени в апарата на Лизан са истински (повече за тях в следващите части) и са разделени на три части – лежерни ваканционни кадри, както видяхме в началото на новелата, странни кадри, отново в джунглата (за тях малко по-късно) и една трета група кадри, които нямат нищо общо с останалите. Точно тези кадри са ключът към загадката според мен и скоро ще разберете какво имам предвид. 

Записите от телефоните на двете момичета също са истина. Те дни наред се опитват да се свържат с помощ, набирайки последователно 112 и 911, както е описано по-горе. Използвала съм точните дати и количество позвънявания от двата телефона, точно по разпечатката, направена от полицията (около този случай има безумно много публични неща и тъй като това е част от загадката, те могат лесно да се намерят). 

Анализът на лог файловете е правен веднъж в Панама и веднъж в Холандия и е абсолютно сигурно, че двете момичета са били живи поне до четвърти април (четири дни след като изчезват), защото и двете са се опитвали да се обадят от телефоните си. Това е установено по вярното набиране на пин кодовете (все пак човек знае пин-а на собствения си телефон). След това батерията на телефона на Крис се изтощава и вероятно Лизан се е опитвала да набере 112 от там или изобщо да се свърже с помощ. Теорията, че евентуален убиец се е опитвал да изтрие нещо в телефона е малко вероятна, защото би могъл лесно да унищожи устройството, точно както казва Делгадо горе. 

В следващите части ще се опитам да свържа намерените доказателства по начина, по който мисля, че се е случило всичко. Тези прозрения (или по-скоро историята по-нататък) ме вкараха в четири дни пълен ужас, докато напиша цялата новела (и да, всичко е писано за 4 дни) и колкото повече пишех, толкова по-зловещо ставаше. Именно заради тези прозрения започнах и да пиша историята. 

А най-лошото е, че наглед абсурдните доказателства, всъщност имат желязна логика. Повече в следващите части.