13 Декември ‘05
Спомням си разни моменти... поддържат сърцето ми в правилен ритъм. Осъзнавам колко съм слаб пред тях. Изчезват всеки ден, като сутрешна роса, осветена от бодрото слънце.
Толкова е трудно да преиграеш пред себе си. Всяка сутрин е една и съща. Мисля се за млад, аз съм 1/5 столетник. Дали ми харесва или не, никой не пита, пясъкът изтича неудържимо... Не обичам и изядените си пръсти, не знам защо го правя. Не са ми вкусни, не ме боли. Кожата там е твърда... пластмаса. Ако приятелката ми беше море, знам, че нямаше да си тръгне. Сега се къпеме сами. А беше някак топло, чисто, вкусно. Беше уютно да сме двама. Има и лоши моменти, но за тях нямам времe да се сещам, да мисля... Просто знам, че ги е имало и какво от това. Давам всичко да знам, че има още едно сърце в моето и заедно туптим, заедно се раждаме. Но дали сега ще имам тази смелост да го допусна? Кой има смелостта отново да бъде дете? Кой има смелостта да допусне, че отново може да бъде дете? А кой има тази възможност? И ...