13. Светът Маяковски – „Съкровища на дъното открих“

  Съкровища на дъното открих –

  сребро безмълвно в пясъчни жалузи.

  От дълбините стъклена медуза

  протяга пипала за допир тих.

                              Едуард Багрицки

 

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/sykrovishta-na-dynoto-otkrih-eduard-bagricki

 

  Едуард Георгиевич Багрицки (псевдоним на Едуард Георгиевич Дзюбин) (1895-1934) – руски поет, преводач, драматург и художник-график. Роден в Одеса в еврейско семейство. Баща му бил управител на магазин за готово облекло, а майка му – домакиня. Учи в земемерния отдел на Политехническите курсове в Одеса.

  1914 – редактор в одеския отдел на Петроградската телеграфна агенция (ПТА), деловодител в 25-ия лекарско-писателски отряд на Всеруския съюз за помощ на болните и ранените.

  1915 – участва в персийската експедиция на генерал Баратов.

  1919 – по време на Гражданската война встъпва в Червената армия като доброволец.

  1920 – публикува в одеските вестници и хумористични списания.

  1925 – преселва се в Москва и става конструктивист.

  1923 – пристига в град Николаев и работи в местния вестник като секретар.

  1928 – „Югозапад“ – сборник стихове.

  1932 – „Победители“ – сборник стихове.

  1932 – „Последна нощ“ – сборник стихове.

  1932 – „Смъртта на пионерката“ – поема.

  1933 – „Песен за Опанас“ – поема.

 

  Дун и Габриел, като винаги, пристигнаха последни. Дун все имаше въпроси и съображения, а Габриел, като ръководител на групата, трябваше да го изслушва и да разсейва тревогите му.

  „Тука има нещо гнило!“, беше коронната реплика на Дун, след което следваха дълги и пространни обяснения. Обикновено страховете на бившия огнен дракон изчезваха още с първите думи на Габриел, но понякога трябваше да бъде убеждаван дълго и напоително. Габриел нямаше нищо против, защото някои от наблюденията на касиопеянина си струваше да бъдат взети предвид – особено, когато не беше обхванат от обичайната си параноя, но това се случваше относително рядко.

  Двамата бързо прекосиха алеята, водеща от Къщата за гости към Господарския дом, но на входа ги спряха гласовете на Пушкин и Лаврентий, които бяха слезли в избата да скрият останалата част от съкровището и сега явно спореха за нещо.

  Предната вечер групичката беше направила няколко тура до пещерата в Боринарника и в имението бяха донесени и останалите сандъци с монети и скъпоценности.

  „Не бива да оставяме нищо горе, след като и някой друг знае за съкровището, трябва колкото се може по-бързо да го скрием на по-сигурно място!“, каза Пушкин, веднага след като се върнаха от успешната си мисия, и всички се съгласиха и помогнаха на него и Лаврентий да свалят сандъците в имението.

  „Елате утре рано сутринта преди закуска в Малката зала при часовника, ще прочетем останалата част от указанията! Ние закусваме късно, така че ще имаме достатъчно време“, беше казал Пушкин.

  „Закуската ще е готова за обяд, така че ще успеем!“, беше вметнал Дун и смело беше издържал гневния поглед на Господаря на имението.

  На другата сутрин всички се събраха в Малката зала и си похапваха бисквити със сладко, освен Дун и Габриел. Те двамата се бяха спрели на площадката на портика, вслушвайки се в гласовете, идващи от подземието и се чудеха дали да се присъединят към останалите или да слязат долу да помогнат на Пушкин и Лаврентий. Слънцето вече беше изгряло, покрай хамбарите и конюшнята в далечината се мяркаха селяни. Скоро тук щеше да стане оживено, а съкровището трябваше да бъде надеждно скрито.

  Габриел се реши най-после, приближи се до вратата на избата и я отвори. Тъкмо щеше да започне да слиза по стръмните каменни стъпала, когато го спря гласът на Пушкин, екнал из тесния коридор долу.

  – Ама че акустика! – измърмори неволният подслушвач и се дръпна назад, сблъсквайки се с Дун, който надничаше през рамото му.

  – Не е възпитано! – каза Габриел на въздуха.

  Дун вече беше слязъл няколко стъпала надолу и слушаше внимателно разговора. На Габриел нищо не му оставаше, освен да слезе и той.

  – Ожених се за Наталия Николаевна – говореше развълнувано поетът, – но не съм бил интимен с нея. Как бих могъл? Аз не съм кръвосмесител!

  – Ами децата? – чу се спокойният и равен, както винаги, глас на Лаврентий. – Имали сте четири деца!

  – Не са от мен! Всички са императорски издънки. Пашка е единственото ми дете. От друга жена!

  – А донжуанският списък? Включили сте Наташа като последна своя любов.

  – Налагаше се – за пред обществото. Но тя, разбира се, не беше последната. Списъкът продължи. Аз съм все пак нормален мъж! Би било наивно да смяташ, че съм пазил въздържание през всичките тези години. Списъкът беше малка шега от моя страна. То е все едно да очакваш папите там да спрат да бъдат избирани след сто и дванадесетия, само защото някакъв ирландски „пророк“ от 12 век е решил така и е направил списък с описанията им за почти девет века напред1.

  – Но оня списък наистина прекъсна след сто и дванадесетия, защото Светът там беше унищожен.

  – Но аз не съм прекъсвал! Моят списък продължи. Докато не дойдох тук и не се ожених за Маша. Тя наистина е последната!

  Гласът на поета стихна, сякаш някаква мъчителна мисъл минаваше през съзнанието му, а после пророни неуверено:

– Засега…

  В настъпилото мълчание се чу шум от местене на сандъци и звън на монети. Дун се обърна към Габриел:

  – Какво искаше да каже?

  – Нямам представа – отвърна Габриел. – Но ми се струва, че не е редно да сме тук. Това не ни засяга.

  – Но той говореше за кръвосмешение! А е твой потомък!

  – Може би заради това, че баба му, Мария Фьодоровна Ханибал, преди да се омъжи за дядо му, е носила фамилията Пушкина. Майка му – Надежда Осиповна, и баща му – Сергей Лвович, са били втори братовчеди. В православната църква не се разрешава брак между роднини до седмо коляно. Смята се за кръвосмешение.

  – Не, той говореше за Наталия Гончарова. Не го ли чу? Да не би и тя да е била Пушкина?

  – Била е, но след като се е омъжила за него – както си му е редът. Не знам да е имала в рода си Пушкини.

  Откъм избата отново се чуха гласовете на поета и майордома. Дун слезе още едно стъпало и подаде глава иззад ръба на стената. Габриел, който се чувстваше все по-неловко, се опита да го задържи. Любопиткото се дръпна силно и полетя надолу по стълбите – право в краката на изскочилия от избата Пушкин.

  Той разпозна Дун на слабата светлина от свещта, която Лаврентий държеше и въздъхна с облекчение:

  – А, вие ли сте? Помислихме си, че подслушвачът пак е дошъл.

  – Не сте били далече от истината – измърмори под носа си Габриел.

  Дун го смушка, но Пушкин и Лаврентий не го бяха чули.

  – Само ние сме. Дойдохме да видим идвате ли – каза Габриел. – И сега си тръгваме. Нали?

  Дун изхъмка неопределено.

  – „Дойдохме да видим идвате ли“! – изимитира той бившия архангел. – Що за нелеп стил!

  – Сигурно сте станали свидетели на разговора ни – погледна ги подозрително Пушкин. – Колко от казаното чухте?

  – Нищо! – побърза да го увери Дун. – Нищичко! Току-що дойдохме! Ще се качим горе, ако искате да си довършите беседата…

  – Не, не! Ние приключихме тук – каза бързо поетът. – Идваме с вас горе. Другите сигурно ни чакат.

  Четиримата тръгнаха нагоре един след друг, начело с Габриел.

  – Сега като си помисля – каза Дун, след като излязоха на площадката, – аз май чух нещичко. За какъв списък с папи донжуановци ставаше въпрос?

  Пушкин се разсмя облекчено. Явно гостите му бяха хванали едва края на разговора – оная част за папите. Но дори и това не бяха разбрали.

  – За никакъв – каза той. – Няма папи донжуановци. Те всички се смятат за свети хора. Просто се сетих за едно старо предсказание. Обичам да се ровя из разни архиви – правя проучвания за произведенията, които пиша. Дори влязох в една масонска ложа, за да имам достъп до редки документи. Та като се ровех веднъж в една библиотека, се натъкнах на предсказанието на Свети Малахия за сто и дванайсетте папи и на шега направих същия списък, само че с бившите си любовници. Дано да не го сметне някой за светотатство! Споделих го с Лаврентий – още в детството ми той беше мой приятел и изповедник. Притесних се, че някой друг може да разбере за малката ми закачка. Никога не съм бил особено религиозен, поне не по начина, по който са повечето ми съвременници. Вярвам в Бог, разбира се, но по един по-универсален начин. Не мисля, че е добрият белобрад старец от иконите и стенописите. Възприемам го повече като сила, която управлява Вселената. Кръстен съм и спазвам всички православни ритуали, но само толкова. Не се задълбочавам особено. Надявам се да не ви скандализирам с възгледите си.

  – Ни най-малко! – увери го Дун. – Ние идваме от по-модерно време и се отнасяме с разбиране към всякакви идеи за Бог.

  В Малката зала се бяха събрали всички пътешественици. Поетът съзря Пашка сред тях, намръщи се и му посочи вратата.

  – Искам да остана! Имам право – викна момчето. – Ако не бях подслушал вълците, нямаше да намерите съкровището. В течение съм на цялата история. Искам да разбера какво става нататък.

  – Къде е Маша?

  – В Кухнята, къде другаде? И тя е в течение, обаче някой трябва да се погрижи и за хляба насъщен, така каза тя. С   Акулина и Алевтина приготвят закуската. Ще ядем извара с гъст каймак, козуначени питки и рохки пъдъпъдъчи яйца. Хайде, чети по-бързо, че съм прегладнял!

  – Сядай на дивана и нито гък! – заповяда поетът на немирния си син, извади от джоба на раирания си тъмнозелен сюртук листчето от вчера и зачете на висок глас:

 

  В кръгло, четвъртито

  времето е скрито.

  Слънцето окато

  води към вратата.

 

  – Това вече го знаем – извика Пашка. – Давай нататък!

  Пушкин му се закани с пръст и продължи:

 

  Сборът им е всякога дванайсет,

  два по два ъгли в стрелки

  равни са. Не колебай се –

  втори кръг под първия лежи.

 

  – Наистина има разнобой в броя на сричките и във вида на римите – обади се авторитетно Вергилий. – В първото четиристишие римите са съседни и женски, а във второто – кръстосани и смесени – мъжки и женски. А римната двойка „стрелки – лежи“ е под всякаква критика!

  – Това няма значение – каза Дун. – Да обърнем внимание на съдържанието, а не на формата!

  – Аз бих предложил да попитаме часовника, нали сме на Маяковски! – пошегува се Джъд.

  – Сега като казваш… – отвърна поетът, – имах един дядо по майчина линия, който всеки път, когато идваше тук, заставаше пред часовника и му говореше, но не знам той да му е отговарял някога. Той твърдеше, че го чул веднъж да изтиктаква числата от лотарията, но не си ги записал и го тормозеше ден и нощ: кажи та кажи! Но на думите на тоя мой дядо едва ли може да се вярва, защото беше прекалено привързан към пунша преди, по време и след ядене, така че едва ли моят часовник е вълшебно Същество. Аз лично не съм го чул нито веднъж да проговори.

  Пушкин се приближи до големия шкаф с циферблат, приличен на островърха кула от буково дърво, извисяваща се в ъгъла между прозореца и вратата към Кабинета, и започна да го разглежда от всички страни. После придърпа един от столовете, качи се върху него и отвори стъклената вратичка в горната част. Цифрите бяха римски, на фона на бял външен кръг, а стрелките – от черен ажурен метал. Имаше и още един, вътрешен кръг, жълт на цвят, пресечен несиметрично от бяла дъговидна ивица, придаваща на долната му част вид на око с малка бяла зеница с дупчица по средата. Още две такива дупчици имаше от двете страни на „окото“.

  – Така! – каза поетът, държейки листчето пред себе си. – „Сборът им е всякога дванайсет, два по два ъгли в стрелки / равни са.“ Значи стрелките трябва така да са разположени, че да образуват два по два равни ъгли. А „сборът“ се отнася явно до цифрите, които сочат.

  – Не може! – каза важно Пашка, който се беше промъкнал зад гърба на Пушкин и гледаше напрегнато нагоре. – Стрелките са само три – за часовете, минутите и секундите. А ти каза: два по два – значи трябва да има четири ъгъла. Къде е четвъртата стрелка?

  – Къде наистина? – зачуди се поетът и този път дори не направи забележка на Пашка, че е станал от дивана, където той го въдвори, за да не се пречка.

  – Там пишеше още нещо – за втори кръг, който лежи под първия – забеляза Габриел. – Може ли да се вади циферблатът?

  – Не знам, никога досега не се е налагало. Часовникът се навива с ключ, който се пъха последователно в отвора на „зеницата“ на окото и в страничните отвори. Дърпаш стъклото настрани, навиваш часовника и затваряш стъклото. Просто и лесно!

  Той огледа внимателно циферблата.

  – Оная шарка там, вдясно под кръга е изпъкнала! – каза Пашка. – Прилича на грозд. Всички други са равни, а този грозд – не.

  Пушкин натисна едва забележимата изпъкналост и кръглият циферблат се плъзна напред, разкривайки отдолу втори, с някаква рисунка.

  – Отдолу също има стрелки – каза той. – Четири са!

  – Видяхте ли? Аз съм гений! – извика гордо Пашка. – Ако не бях аз, никога нямаше да се сетите!

  Габриел се приближи до часовника и се вгледа в рисунката.

  – Напомня ми за нещо – каза замислено той. – Прилича на фигура на човек, но само с глава и торс, без крайници.

  – Защото крайниците са стрелките – досети се Пушкин. – Момент… така. Единайсет плюс едно е равно на дванайсет, седем плюс пет – също. Получават се равни ъгли.

  Той нагласи двете горни стрелки на цифрите 11 и 1, а долните – на 7 и 5. Чу се мелодичен звън, въздухът потрепна и на вратата към Кабинета се появи светещ надпис:

 

Ескейп стая

 

  Изберете времеви период с помощта на махалото:

 

  1. Изберете период: цифрите трябва да светнат

  2. Ако искате да промените избора си и да разгледате по-късен период, завъртете гайката от вътрешната страна  на диска надясно – за бъдеше.

  3. Ако искате да разгледате по-ранен период, завъртете гайката наляво – за минало.

  3. За потвърждение на избора – натиснете бутона до махалото!

  4. За връщане: нагласете другата двойна комбинация и завъртете гайката наляво. Няма нужда да определяте период. Ще се върнете автоматично там, откъдето се тръгнали.

 

  Отдолу имаше двойки цифри:

 

  1950 – 1970   1970 – 1990   1990 – 2010   2010 – 2027

 

  – Защо периодите са само четири? – попита Пашка.

  – Не знам – каза Пушкин. – Но можем да проверим.

  Той завъртя гайката на диска едва-едва и първите цифри светнаха.

  – Върти се само надясно – каза той. – От тук можем да отидем само в бъдещето. В кой период да е?

  – Възможно най-далече – каза Пашка. – Искам да видя всичко.

  Пушкин завъртя пак гайката, и още. Четвъртият период светна. Той погледна към гостите си. Габриел кимна.

  – Натискай! – извика Пашка.

  Пушкин натисна белия бутон отстрани зад махалото и бавно се обърна.

  Нещо се беше променило в стаята. Вместо плюшените червени завеси, на прозорците и на вратата към верандата имаше тъмнозелени жакардови пердета на жълти геометрични фигури. Стените също бяха с друг цвят – от светлооранжеви бяха станали светлозелени. Някои мебели липсваха – по-малко столове, други картини по стените, а в трисвещниците нямаше свещи, а малки, овални стъклени сферички.

  – Това са електрически крушки – каза Дун, виждайки учудения поглед на Лаврентий. – Нещо като фенерчетата, които ви дадохме вчера в пещерата. Ще бъдат изобретени след около половин век от Александър Лодигин и Томас Едисон.

  – Още един Александър! – зарадва се Пушкин. – Явно ние, Александровците, сме орисани да побеждаваме.

  – Просто сте прекалено много – каза скептично Дун. – Все някой от тълпата ще уцели печелившата карта.

  – Но къде сме? – попита майордомът. – Уж е Малката зала, а не е съвсем същата.

  – Аз знам какво е това – каза Джъд.

  – Тъй ли? И какво е? – поинтересува се Пушкин.

  – Нарича се ескейп стая. По наше време там имаше такива. Нещо като игра е. Дават ти разни задачи и трябва да използваш ума си, за да излезеш.

  – Знам малко английски – каза Пушкин. – В лицея го учихме. Имах и английска бавачка за известно време. „Ескейп“ не значи ли „бягам, измъквам се“?

  – Точно това означава – каза Габриел. – Но как? Навън е паркът. В тази посока има само поляни. Няма никакви допълнителни стаи.

  – Мисля, че не е истинска – каза Джъд. – Това е виртуална реалност.

  – Но какъв е смисълът? – не повярва Пушкин. – Защо някой ще слага това нещо в къщата ми?

  – Струва ми се, че е изпаднала отнякъде и така е дошла на Маяковски. Там по наше време имаше ваш музей. В Болдино.

  – Да, някога живеех в Болдино – каза Пушкин. – И после там са направили музей?

  – Аха, аз съм ходил! – каза Джъд. – Габриел ни замъкна едно лято чак в Русия – да видим къде са живели дедите, пардон – потомците му. Почти същото е като тук – не се сетих веднага, защото беше през лятото, а тук няма лято. Все се чудех на какво ми прилича. Впрочем, има и доста разлики.

  – Значи хората наистина ме помнят? – попита развълнуван Пушкин. – След като са направили от къщата ми музей?

  – И не само един! – каза Златина. – Хората ви обичат и ценят, Александър Сергеевич. Произведенията ви се изучават в училище. Стихотворенията ви се знаят наизуст. Познават ви не само в Русия, но и по цял свят.

  – Познаваха ви – поправи я Дун. – За там всичко вече е в минало време.

  – За съжаление! – каза Джиа. – Но поне този музей е останал, защото се е преместил тук. Ще го разгледаме ли? Как работи?

  – Не знам – каза Пушкин. – Сега ще разберем.

  Той посегна към вратата на кабинета си, но Габриел го спря.

  – Чакайте! – каза той. – Има още две двойки цифри, чийто сбор е дванайсет – десет плюс две и осем плюс четири. Трябва да се уверим, че всеки момент можем да се върнем. Завъртете стрелките, моля!

  Пушкин го послуша, стаята пак потрепна и надписът на вратата изчезна. Завесите пак бяха червени, а в свещниците имаше свещи, а не електрически крушки.

  – Върнахме се! – въздъхна с облекчение Вергилий. – А аз си помислих…

  – Човекът на втория циферблат се оказа с две двойки ръце и две двойки крака – забеляза Златина. – С една комбинация за отиване и една за връщане.

  – Това е Витрувианският човек2 – извика Пашка. – Виждал съм негови картинки в библиотеката на Косила. Той е четирирък и четирикрак. Винаги съм се чудил защо са му толкова много ръце и крака. Защото е бил часовник, нали? Продължавай, искам да разгледам музея ти!

  – Стига засега! – каза Пушкин. – Закуската сигурно вече е изстинала. Да не караме Маша да ни чака. Гостите сигурно са изгладнели.

  – Винаги правиш така! – нацупи се Пашка. – А аз тъкмо се развихрих! Не е честно!

– Ще имащ още възможности да се изявиш. След закуска. Тогава ще вземем и Маша с нас. Става ли?

  Пашка махна с ръка и тръгна унило към Бюфетната. Апетитът му беше вече минал. Имаше сега нещо по-интересно от някаква си закуска и то се криеше зад тази врата.

  – Вратата може да почака – видя погледа му Пушкин. – Била е тук през цялото време и никъде не е отишла.

  – Ами ако вземе да се изпари – като Света там? Ако Мирабела реши…

  – Няма! Обещавам ти – каза Пушкин, поглеждайки към тавана, а в гласа му имаше странна увереност.

(Следва)

 

---

1. Списъкът с папите на Св. Малахия – ирландски светец от 12 век, написал пророчество за папите след Целестин Втори (бил на папския престол от 1143 до 1144 г.). Докато е в Рим през 1139 г. светецът получава видение за бъдещето, което включва всичките общо 112 папи, които ще управляват католическата църква до края на времето. Според предсказанието на Свети Малахия след папа Бенедикт XVI (който се оттегли през 2013 г.) ще има само още един папа и именно по време на неговото управление ще настъпи Апокалипсисът. В пророчеството този последен, 112-ти папа, е определен като Петър Римлянинът. Посочва се, че той ще поеме папската власт и след това "градът на седемте хълма" ще бъде разрушен, тогава Съдията ще дойде и ще съди хората. Кой град е имал предвид Свети Малахия все още не е ясно. Що се отнася до времето на Страшния съд, в книгата е посочена точната година – 2027. След папа Бенедикт XVI за папа бе избран Франциск, който почина на 21 април 2025 г. Неговото място зае папа Лъв XIV, който е 113-тият в списъка. Дали той ще бъде последният, вероятно само Господ знае. Твърди се също, че предсказанието е фалшифицирано и е написано едва през 18 век.

2. Витрувианският човек на Леонардо да Винчи – известна скица, придружена с бележки от Леонардо да Винчи, нарисувана около 1490 г. в един от неговите дневници. Картината изобразява гола мъжка фигура в две насложени едно върху друго положения с разперени ръце и крака, едновременно вписани в кръг и квадрат. Картината и текстът често са наричани Закон за пропорциите и по-рядко Човешки пропорции. Според бележките на Леонардо в придружаващия текст, написан огледално, картината е нарисувана като опит за изучаване на пропорциите на (мъжкото) човешко тяло, както са описани от древноримския архитект Витрувий.

  По-малко от половината от общо двайсет и двете измервания, които Леонардо цитира, съвпадат с дадените от Витрувий. Човешкото тяло може да се впише не само в кръг, но и в квадрат. При изследване на скицата може да се види, че комбинацията от положенията на ръцете и краката създават 16 различни пози. Положението, в което ръцете са разперени, а краката са събрани може да се впише в квадрата. Положението, в което ръцете и краката са разперени, може да се впише в кръга.

  Витрувианския човек остава една от най-цитираните и репродуцирани картини днес. Пропорциите на човешкото тяло, както ги е предложил Витрувий, вдъхновяват много художници да представят своя версия на Витрувианския човек.