22. Светът Маяковски – „Светло и тъмно“

  Тя – с вежди черни,

  с гръд – като скреж.

  Аз – малко нервен,

  с много копнеж.

            Франц Грилпарцер

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/svetlo-i-tymno-franc-grilparcer-1

  Франц Грилпарцер (1791 – 1872). Австрийски поет, новелист и драматург. Роден във Виена в семейството на адвокат. Изучава право във Виенския университет.

  1813 – постъпва на държавна служба.

  1832 – става директор на имперския архив.

  1847 – избран е за член на имперската Академия на науките.

  1856 – пенсионира се с чин придворен съветник.

  1864 – става почетен гражданин на Виена.

  Годините, през които Франц Грилпарцер израства като писател, съвпадат с епохата на Френската революция и политическата дейност на Наполеон. Творческите му стремежи са повлияни от немското литературно течение „Буря и натиск“ и от класиката.

  Поради световната популярност – преди всичко на неговите пиеси – Франц Грилпарцер е определен за австрийски национален поет.

  – Всичко това са обитаеми гробници. Истинските гробища са в катакомбите долу. Има костници за богатите, има и за бедните, но те не са често посещавани от близките на починалите. В Кукя траурът е рядко срещано явление. Не е прието да се скърби по отишлите си. Опелото е кратко, наемат се специални оплаквачи, които изразяват чувствата на опечалените. Телата на мъртвите се предоставят на Храма на Вечния покой в планината Зъбобол. С тях се разпорежда Косила. Костите, които останат, се разпределят от дежурните психопомпи по различните костници. Там всичко е в един кюп, няма имена, няма надгробни плочи. Смята се, че починалият е преминал в един по-добър свят, а тялото му е послужило за добра кауза. Приживе всеки обитава квартала и гробницата, според народа и религията, на която принадлежи.

  – А атеистите?

  – Ритуалът за тях е според обичаите на народа им и епохата. Има дори специални жилищни клади в един от кварталите – постройки от листа и клони, но те са в края на града край горещите извори и се използват повече като ваканционни вили, отколкото като постоянни домове. Но има и изоставени съборетини, където нощуват просяци и бродяги.

  Неусетно бяха излезли на централния площад. Няколко радиално разположени улици с жилищни халколитни1 некрополи водеха към него, откъдето градът носеше името си.

  – Обикновено некрополите се строят извън селищата, но не и когато самото селище е сбор от гробници – обясни Вергилий. – На Косила ѝ харесва винтидж изгледът на центъра. Жилищата тук може да ви се струват ниски и семпли, но само на пръв поглед. Много от тях са с големи подземни хипогеони2 и имат пряк достъп до костниците отдолу. Това е най-скъпата част на Некрополис. Една стая се наема за не по-малко от хиляда брика на месец. Не всеки може да си го позволи, затова пък собствениците живеят на широка нога. Улицата, по която дойдохме, минава през целия град, стига до Храма на Упокоя в Зъбобол, пресича планината и излиза от другата страна, вече като път на процесиите, водещ към Обелиска. При церемониите Косила минава по нея на златна погребална колесница, теглена от четири коня. Колесницата ѝ била подарена от Александър Македонски, който лично подбрал конете от собственото си хергеле. Те са в цветовете на Апокалипсиса – бял, червен, черен и сив.

  В центъра на притъмнелия площад се извисяваше внушителна, почти стометрова сграда от жълт варовик на няколко стъпаловидни нива, осветена цялата от множество горящи в подножието ѝ вечни огньове. Широка рампа, подобна на мост, но със стълби по средата и с наредени статуи на лъвове от двете страни, водеше към първото ниво, стъпило на 33 четвъртити колони от бял мрамор. Рампата и стълбището позволяваха на пешеходци и колесници да стигат до съответното ниво. След всяка от трите тераси имаше подобна рампа. Втората беше украсена със статуи на кобри, изправени върху опашките си. След третата, чиито перила бяха декорирани със златни скарабеи, започваше същинската част на дворцовия комплекс. На терасите имаше алеи, беседки, павилиони, градинки с разни сортове студоустойчиви цветя, малки замръзнали езерца и покрити със сняг дървета.

  – Различавам някои видове билки сред цветята – каза Джиа, когато се изкачиха с амфибията на първото ниво. – Другите са ми непознати.

  – На тази тераса растат 99 вида билки – по една за всеки от Космите на Косила – каза Вергилий. – Тук има петльови нокти, ангинария, жълт трън, стресниче, бръшлян, бълвен корен, ведрица, мандрагора, воловодец, огничав бурен, умразниче, живениче – да не ги изброявам всички! На второто ниво са екзотичните растения. Те не са билки, а са плод на малко необичайния естетически вкус на господарката на Кукя. Ще видите сред тях хищни лиани непентес, ангелски и лунни орхидеи, орхидеи-маймуни, черни лилии, гърмящ грах, цвете-червей, съскаща и плюеща отрова съсънка, Косилото на Дарвин, чернолист Мри-леп, по чиито тъмни венчелистчета има бели фигурки, приличащи на скелет на прилеп и много други. На последната тераса няма цветя и дървета, там са Вътрешният двор за провеждане на ритуали, хангарът за колесници, където ще оставим амфибията, и Главната порта.

  Вътрешният двор, широк около петдесетина метра, беше обграден с мраморни осмоъгълни колонади, в които бяха втъкнати горящи факли. В дясната му част имаше едноетажна пристройка с портик – Залата за съдебни заседания. Вляво беше хангарът. Между тях беше главният вход на Двореца. От двете страни на високата му над три човешки бòя порта от черна мед стояха двама часовои с кръгли и плоски бели лица, дълги черни наметала и алебарди в ръце. На лицата си пазителите на входа имаха по три черни мустака с различна дължина, излизащи от малките им кръгли усти, разположени в центъра. Имаха също по дванайсет очи, наредени по периферията. Мустаците им непрекъснато се въртяха в кръг по лицата им, приличащи на циферблати на часовници.

  Когато амфибията изкачи третата рампа, часовоите се обърнаха един към друг, мустаците им затанцуваха и някои от очите им просветнаха. Вратата на хангара в лявата част на терасата се плъзна встрани и Габриел подкара возилото натам. Паркира до една богато украсена и инкрустирана със сребро и диаманти колесница. Всички слязоха и се върнаха обратно при портата.

  – Трябва първо да минем през Залата за съдебни заседания – там е Теглилната крипта – каза Вергилий.

Единият от стражите ги поведе покрай портата към ниската сграда вдясно. Слязоха по някакви стълби и се озоваха в помещение, облицовано с черен мрамор и осветено от няколко многосвещника. Вътре беше хладно и въздухът имаше лек дъх на смирна и кедрово масло. Имаше две маси, няколко дървени пейки покрай стените и една огромна дървена везна с хоризонтален лост, тип кобилица, и две големи дървени плоскости, вързани с въжета за двата края на лоста. Везната заемеше почти цялото пространство в средата на стаята. На масите, в плитки и разграфени като пчелни пити шестоъгълни урни, бяха наредени кубчета лед с разнообразна големина – от няколко грама до килограм и повече. Зад едната маса на кръгла каменна табуретка седеше едно беланче и периодически издухваше струя студен въздух към урните, за да не се размразят кубчетата в тях. Зад другата маса имаше истинска мумия – цялата овързана в бинтове от бял лен и именно от нея се носеше острият мирис на благовонни масла. Мумията пишеше усърдно с добре подострена тръстикова пръчица в една тетрадка с листа от папирус.

  – Сега ще ни претеглят. Не се тревожете, не боли! – успокои ги Вергилий.

  – Но защо? – възпротиви се Джъд. – Аз пазя диета. Ограничих мазнините и въглехидратите. Холестеролът ми вече е наред.

  – На никого не му пука за твоята диета – измърмори Дун. – Мисля, че някой иска да ни сготви за вечеря и е решил да ни провери грамажа.

– Въобще не сте прави! – възкликна скелетът. – Никой няма такова намерение. Само профилактична мярка! Това са така наречените „везни на вещицата“. Някога са били използвани там, за да се разбере дали една жена е вещица или не. Ако е прекалено лека, значи е вещица, защото те имат криле и не тежат много. Тези везни тук проверяват дали сте с истинския си образ или сте маскирани. Всякакви хора и Същества идват в Некрополис и в Храма. Не всички са добронамерени. Разбира се, часовоите отвън са изключително квалифицирани, а самата господарка Косила е всесилна с Космите си, но предпазливостта никога не вреди. Аз самият винаги минавам през Криптата, преди да вляза при Косила, въпреки че работя тук. Всички го правят. Без изключение!

  – И как ще разберат истински ли е образът ни или не? – попита Невянка.

  – Много просто! – каза ентусиазирано Вергилий. – Колегите психопомпи Апофис и Смръчкула ще преценят според външния ви вид – височина, форма и категория, какво тегло ви съответства. После ще ви претеглят на везните. Кубчетата лед служат за теглилки. Ако няма разлика между предполагаемото и реалното ви тегло и отговаряте на стандарта, пускат ви в Храма. Ако ли не – в тъмницата. Не се тревожете, колегите са професионалисти! Апофис е истински египтянин. Работил е някога на пирамидите. Смръчкула има невероятен усет за тегло и форма. Знаят си работата!

  Апофис вдигна глава от тетрадката, огледа групичката, потопи тръстиковата пръчица в съдчето с вода на масата, а после в сухото мастило на палитрата си.

  – Категория „Хора“ – каза високо той и започна да пише.

  Всички минаха през везната, включително и Маша. След като тя стъпи на дървената „чашка“, се наложи доста кубчета лед да бъдат махнати. Дори малката Невянка се оказа по-тежка от нея.

Апофис се позачуди, прелистваше тетрадката и сравняваше, но накрая кимна с овързаната си с бинтове глава, тегли един завъртян подпис под записките и пусна всички навън.

  – Уф! – възкликна Вергилий. – Пак бяхме на косъм. Маша е лекичка като перце, все едно наистина има крила. Винаги е на ръба на нормата. Добре, че работи в Двореца и всички тук я познават. Идва много често заради Пашка и пак я гледат с подозрение!

  Пътешествениците, съпроводени от часовоя, се върнаха при Главната порта. Нощта вече беше настъпила с пълната си сила и сега Храмът на Косила изглеждаше като светло петно на фона на сгъстяващия се над площада мрак. Но не беше тихо край грандиозната постройка, апотеоз на вечния покой! Животът и тук си пробиваше път и под хладния пустинен вятър клоните на дърветата в храмовите градини шумяха загадъчно, чуваха се гласовете на бухали и сови, а по едно време целият този нощен концерт стихна и се разнесе тревожната, призивна песен на птицата Сирин3, за която казват, че гласът ѝ е толкова прекрасен, че пленява душите на живите и ги принуждава да излизат от телата си и да следват покорно психопомпа, дошъл да ги отведе в задгробния свят.

  От тази височина в подножието на първата тераса долу се виждаше дълга процесия от хора и Същества с факли – облечени в празнични дрехи, някои – с музикални инструменти, които бавно се изкачваха по първата рампа, пеейки и танцувайки. И този далечен шум се усилваше постепенно, заглушавайки всички останали звуци. И замлъкна песента на Сирин и се чу плясък на отлитащи криле, сякаш мистичната птица беше решила да отложи надвисналата над поредната душа присъда. И като по даден знак площадът и околните сгради оживяха – една по една, бавно и тържествено тук-там започнаха да пламват огънчетата на маслените лампи, с които беше обзаведена всяка гробница в Некрополис.

  – Онова там са поклонници – поясни Вергилий, сочейки към процесията. – Стичат се денонощно в Некрополис от цялото ОПМ. Тези отиват в Храма на Помненето на Смъртта, който се намира на втората тераса. Там има огромна статуя на Косила с Космите, направена от хризелефантин4. Когато работя като екскурзовод, този храм е ключова точка в програмата ми.

  – Много работиш бе, Вергилий! – каза иронично Дун. – Оттук-оттам – сигурно си натрупал състояние.

  – Не се оплаквам! – каза скромно скелетът. – Приходите ми стигат, за да свързвам двата края. Че и да заделям нещо за старини.

  – Не мога да си представя старините на един скелет и даже и не искам – възкликна Дун. – Обаче май не трябваше да ти плащаме разноските по пътуването. Нито да ти даваме дял от съкровището. Явно пари не ти трябват. С нас е забавно и приключения не липсват, а кой плаща за забавления? Този, който се забавлява.

  – Че на кого не му трябват пари? – възрази Вергилий. – То и вие се забавлявате. Не е ли така? Оох, бедният ааз! Всички си мислят, че като съм скелет, нищо не ми трябвааа!

  – Тихо де! Само се пошегувах. Ти си незаменим водач. Халал да са ти златните брикове!

– Че те и на вас не ви трябват – кротна се веднага Вергилий. – Днес сте тук, утре ви няма.

  – Златото навсякъде върви, друже! – каза Дун и потупа снизходително разстроения бивш игуанадон по раменната кост там, докъдето можеше да стигне. – Но ние не ламтим за пари, ние пламтим за приключения. Споко и напред!

– Когато дойдохте на Маяковски, нямахте и пукнат лил, но въпреки това ви предложих услугите и помощта си – напомни му нацупено Вергилий. – И кажете на вашата Мирабела, че на някои черепи зъбите остават. Да престане да описва устата ми като черна дупка, моля!

  После, сдобил се моментално с два реда редки и криви зъби на продълговатите си челюсти, скелетът на игуанодон фръцна тържествуващо костеливата си опашка и мина през портата, гордо навирил остра брадичка.

  – Е, сега няма голяма дупка на устата, има много малки – на ченето. Поне да бяха равни и гъсто разположени тия новопредставили се негови зъби! Пак го прецакаха! – изкикоти се Дун и го последва.

  Вървяха дълго из коридори и зали, осветявани само от редките бронзови свещници по стените. Успяха да зърнат в полумрака мозайки, изобразяващи ловни, битови и церемониални сцени.

  – Разказват историята на Кукя, войните, които е водила Косила и победите ѝ. Но сега е тъмно – утре, ако проявите интерес, ще ви разкажа по-подробно.

  – Аз видях достатъчно! – каза Невянка, отвръщайки поглед от един фрагмент, изобразяващ сцена на екзекуция на централния площад.

  – Не мисля, че ще имаме време за такива подробности – съгласи се и Дун, зървайки с крайчеца на окото си картина с множество овъглени трупове и виещи се над тях огнени хрътки.

  В залата за аудиенции цареше полумрак. Някакви неща се белееха по стените, далечни заради големината на помещението, а от още по-далечния таван се спускаха на гроздове други бели неща, неразличими заради тъмнината.  Под краката им подът поне беше близко и на бледата факелна светлина, проникваща от далечните прозорци горе, се виждаше, че е покрит с шахматно разположени златни и сребърни плочи.

  – Тия бели работи по стените и тавана ми приличат на яйца на насекоми – измърмори Дун. – Да не вземат да се излюпят изведнъж и да ни налазят. В палата на Смъртта всичко може да се очаква.

  Не се излюпиха, защото не бяха яйца на насекоми. Бяха доста по-големи от тях и не по-малко зловещи.

Внезапна ослепителна светлина блесна пред пътешествениците. Идваше от огромния жертвеник от черен мрамор, представляващ легнала по целия диагонал на залата човешка фигура, с глава и пети, опиращи се в противоположните ѝ ъгли и разделяща я по този начин на два еднакви триъгълника. Най-високият пламък гореше в областта на корема, където беше слънчевият сплит. Тялото на колоса от мрамор беше фрагментирано на множество четвъртити парчета, всяко от които представляваше отделен малък жертвеник – с издълбана ямка по средата и с отделен горящ огън. Огън излизаше и от устата и очите на статуята, от фрагментите на ръцете и краката, а отляво на гърдите – там, където би трябвало да е сърцето, на малък кръгъл пиедестал се издигаше престол от човешки кости, на който беше седнала жена, облечена цялата в черно – с меч в едната ръка и с камшик в другата. И двете ѝ ръце бяха обвити в живи змии, чиито глави с просветващи жълти очи почиваха на раменете ѝ като еполети.

  Зад гърба ѝ беше поставено огромно огледало с надпис „Memento mori“, тоест – „Помни смъртта!“, на черната готическа рамка и с неголяма мраморна платформа отпред.

  А „белите работи“, както ги беше нарекъл Дун, не бяха нищо друго, освен още кости и още черепи – с тях бяха облицовани стените и таванът на огромната зала. Много черепи и много кости! Те висяха на гирлянди от тавана, нанизани на тънки златисти нишки, образуващи невероятни форми. Покрай така декорираните стени имаше статуи на зверове и хора, също направени от черепи и кости,

  – Приемната Костна зала на Косила – каза Вергилий, доволен от потресаващото впечатление, което помещението беше направило на пътешествениците. – Тя обича специалните ефекти. Не споменах названието ѝ, за да не разваля изненадата.

  – Вергилий! – извика жената и тупна с острието на меча си по мраморния пиедестал, на който се извисяваше тронът ѝ.

  И беше красива тази Косила, тази Смърт, седнала върху черния истукан – над каменното му сърце, обградена от буйните пламъци на жертвениците като със зловещ, кървав ореол. Беше млада и свежа като нежна кадифена роза, разцъфнала в таен полунощен час. Чертите на бледото ѝ лице бяха фини и аристократични, тялото ѝ беше стройно и съблазнително, косите – черни като гарваново крило, с проблясващите в тях тънки стоманени нишки на Космите, очите ѝ – сияйни и магнетични, отразяващи пламтящите огньове наоколо, усилени стократно… Но не стигат думите, за да се опише красотата на Съществото, седнало на трона в Костната зала тази вечер!

  Дори Вергилий, виждал господарката си хиляди пъти и патил си от гнева и жестокостта ѝ още по толкова, се поддаде на очарованието на този миг, падна на колене пред трона и измърмори:

  Косите от метал блестящи –

  наточени, безмилостни коси.

  Очите – бездни са зовящи,

  дамоклев меч над урвата виси.

  – Тази вечер сте особено очарователна, царице моя! – промълви той и удари череп о златната плоча, на която беше коленичил. – Чест и почитания, изпълних заръката ви и доведох пътешествениците.

  – Много добре! – каза красавицата и даде знак на групичката да се приближи.

  – Охо, кого виждам тук? Самата Мария Василиевна!

  – Добър вечер, господарке! – Маша излезе напред и направи реверанс.

  – Как е моят питомник?

  – Добре е. Сега си е наумил, че иска жребчето Зверобой да остане за него, но баща му не е съгласен. Опасява се, че при вас няма да има място и че грижата за него ще го отвлича от преките му задължения.

  – Няма място? Конюшните ми заемат територия, наполовина колкото вашето имение Вълчотрън. Има място за още поне стотина Зверобоя. Виж, за задълженията баща му е прав. Нека засега да не бърза! Може да остави жребчето при вас – когато Пашка идва за ваканциите, ще се грижи и ще си играе с него.

  – Той и сега се грижи!

  – И така, каква е целта на посещението ви в Кукя? – попита Косила, обръщайки се към групичката.

  – Само минаваме оттук! – обясни Габриел. – На път за Седмовръх. Смятаме да се срещнем с Нероден Петко.  Вероятно той знае начина, по който можем да напуснем Маяковски и да стигнем до мястото, към което се бяхме отправили първоначално.

  – Значи не смятате да се заселите на Маяковски?

  – Не, госпожо! – отвърна Габриел. – Планетата ви е много хубава, но ние имаме цел.

  – Много добре! – каза Косила, изправи се и тупна пак с меча по постамента. Змиите на раменете ѝ се разшаваха и надигнаха глави, показвайки червени раздвоени езици. – Късно е, а вие сте пътували цял ден. Тази вечер ще обмисля възможностите да напуснете Маяковски, без да ходите до Седмовръх.

  Един от часовоите се приближи до трона и започна да шепне нещо в ухото ѝ. Господарката на Кукя му даде отривиста заповед, той се сгъна в дълбок поклон и излезе.

  – Вечерята е печена черна кокошка – съобщи Косила. – Кръвта ѝ е изтекла при заколването ѝ в специална дупка на земята, запечатана по-късно с глина, а перушината ѝ е изгорена на бавен огън. Ще има и пита. Зърното, от което е направено брашното за нея, е измито три пъти с вода, в която са били накиснати пищялки от мъртвец, а брашното е пресято седем пъти със сито от кожа на бивол, одран, докато е бил още жив. Баницата е с плънка от пилешки сърца, а виното е престояло седем години в бъчви, зарити в кости от катакомбите.

  – Нещо загубих апетит – прошепна Дун на Габриел. – Пазиш ли още някой от шоколадите на Додона или вече ги изплюскахте всичките?

  – Много сме ви благодарни за гостоприемството, госпожо Косила, но сме толкова уморени от пътя, че смятаме да пропуснем вечерята. Още повече, че малко преди да пристигнем в прекрасната ви столица, се подкрепихме с каквото дал Господ – каза Габриел

  – Както искате! – съгласи се хладно господарката на Кукя. – Ще бъдете настанени в стаите за поклонници над хангара. Утре сутрин ще ви приема пак тук и ще обсъдим вариантите за напускане на Маяковски. – Впрочем, Вергилий! Виждам, че си се обзавел с нови зъби. Честито, честито! Нали знаеш правилото при нас?

  – Тъй вярно, ваше Смъртейшество! – израпортува скелетът. – Всеки подарък, награда или придобивка, получени в пределите на Храма, се облагат с данък, три пъти по-висок от стойността им. Зъбите си придобих пред портата на Третата тераса, следователно дължа данък.

  – Хубаво! – каза доволно Косила. – Знаеш къде е Счетоводният погреб, няма да пращам часовои да те придружават. Имам ти пълно доверие!

  С това аудиенцията приключи и ходещите часовници ескортираха гостите на Храма до стаите им.

  – Забеляза ли нещо? – попита Дун Габриел, докато вървяха по дългия коридор с черни врати в готически стил над хангара. – Оня истукан, върху който Косила беше настанила трона си – косата му беше къдрава и имаше бакенбарди. Не ти ли заприлича на някого?

  – Забелязах – каза Габриел. – Но все още не разбирам внушението.

  – И аз! – съгласи се Дун. – Тази властна красавица би могла да има всеки мъж на Маяковски. Какво им става на тия жени тук? Всички са се побъркали по оня пъргав маймуняк с титаничен талант, което му го признавам.

  – Шшт! – скара му се тихичко Габриел.

  Маша, която вървеше напред, се извърна и каза рязко:

  – А забелязахте ли, че „тази властна красавица“ е висока като дирек и очите ѝ лееко бягат встрани?

  – Не, не забелязах! – каза весело Дун. – Защото бях заслепен. Наистина ли? И веселата вдовица фрау Кирхоф беше малко кривогледа. Какво от това?

  – Искаш да кажеш, че прилича на Наталия Гончарова от там? – обърна се Габриел към Маша. – И аз го забелязах. Но тя не е тук, нали?

  – Не, тя не е тук! – каза спокойно Маша.

  – Косила е царица на илюзиите – обясни Вергилий, който тихомълком се беше присъединил към тях след посещението си в Счетоводния погреб. – Нещо като живо въплъщение на Жезъла на Чун Ван, само че е по-добра. Освен това си пада по мелодрамите. Знаете ли, че на руски „косить“ освен „кося“ означава и „кривоглед съм“? Нашата господарка има малко особено чувство за хумор. Освен това се смята за ментор на Пашка и непрекъснато се съревновава с Маша. Но знае, че в истинския си вид не може да ѝ бъде конкуренция, затова организира тия маскаради. Кацнала е върху сърцето на проснатата статуя на Пушкин, сякаш казва: „Аз победих!“ Но сама по себе си никога не може да победи. Затова използва образа на Наташа от там. За да наранява Маша всеки път, щом тя дойде в Храма. Освен това Косила е умела изкусителка. Че как иначе, не без помощта на птицата Сирин, ще примами една душа да напусне в момента на смъртта тялото, към което е толкова привързана?

  – А какъв е истинският ѝ вид? – попита Габриел. – Традиционно е схващането за Смъртта като уродлива старица. Това ли е тя?

  – Не, не е стара. Поне не на външен вид – каза унило Вергилий. – Нещо по-лошо е. Косила е харпия.

(Следва)

  https://www.youtube.com/watch?v=yYqpmZA7N50

1. Халколитен – отнасящ се към медно-каменната епоха.

2. Хипогеон – в археологията – подземна зала, камера или друг подземен паметник. В египтологията названието хипогеон се използва по-специално за подземните гробници, като тези в Долината на царете, за разлика от надземните гробници, като мастабите. В тях останките се полагат върху гробни легла или в саркофази.

3. Птицата Сирин – Според митологията Сирин и Алконост са птици от райската градина, обитавана от висшите богове. Те умеят да пътуват между световете, затова понякога попадат на земята. Имат пленителни вълшебни гласове, от които човек може да изпадне в транс и дори да загуби ума си. За славяните Сирин и Алконост са въплъщение на бог Велес – вторият по мощ в славянския пантеон на божествата. С времето Сирин се става превъплъщение на тъмната страна на божеството, а Алконост – на светлата. Затова често Сирин и Алконост се изобразяват заедно, като неразделните птици на скръбта и радостта. В народните поверия се казва, че Сирин се бои от силни звуци и, за да я прогонят, хората бият камбани и тръбят.

4. Хризелефантин – абанос, покрит със златни листове и слонова кост.