* * *

Аз съм Дафина. Живях в едно ломско село. В едно от ония села, отдавна забравени от Господ. Там, дето животът почваше и свършваше на нивата.

Реших да се появя на тоя свят,  точно когато голямото земетресение удари София и Перник. Голямо беше семейството ни. Бях „калинката” – от три сестри най-малката. Отрано почнах да се занимавам с мъже – все по-големи от мен. В ония времена на такива като мен не гледаха с добро око. Селските момичета почнаха да ме сочат с пръст.

-          Вижте я Дафина! С какъв старец ходи! Не знаят ли майка ù и баща ù?!? – чувах зад гърба си.

Дори майка ми се опита да ме вкара в правия път.

-          Дафино-о-о, Дафино-о-о! Нищо няма да стане от тебе! Ни вкъщи шеташ, ни подир овцете и кравите ходиш, ни на полето помагаш. Само мъже са ти в главата! Кой ще те вземе?

-          Остави я, жено! – повтаряше баща ми – ще ù дойде акълът в главата.

Годините си минаваха, ала акълът ми не идеше. Накрая играчка за селските пияници станах. Тия хора за едната ракия даваха и малкото, дето имаха. Пò животни и от животните бяха. Покрай тях и аз започнах да пия. Родиха ми се дечица – Иванчо и Марийка. За да ги изхранвам, трябваше да прося или да върша каквато работа ми дадат. И на училище не можах да ги пратя. Останаха си голи, боси, неуки…

Пораснаха Иванчо и Марийка.

-          Сбогом, мамо! Отиваме в града. Там ще си търсим късмета.

Съсипана бях. Повече нито ги чух, нито ги видях. Хората разправят, че синът ми бил отворил дюкян, а дъщеря ми се била оженила за някакъв богат занаятчия.

Живях  съвсем сама още година, две, пет. Просех и молех хората за единия хляб. Жегата ме умори на улицата. Никой не дойде да ме изпрати на гробището. Дори децата ми…

Е-е-ех, да бях послушала майка си…

Боже, прости греховете на грешната твоя рабиня Дафина…