* * *
Аз съм Дафина. Живях в едно ломско село. В едно от ония села, отдавна забравени от Господ. Там, дето животът почваше и свършваше на нивата.
Реших да се появя на тоя свят, точно когато голямото земетресение удари София и Перник. Голямо беше семейството ни. Бях „калинката” – от три сестри най-малката. Отрано почнах да се занимавам с мъже – все по-големи от мен. В ония времена на такива като мен не гледаха с добро око. Селските момичета почнаха да ме сочат с пръст.
- Вижте я Дафина! С какъв старец ходи! Не знаят ли майка ù и баща ù?!? – чувах зад гърба си.
Дори майка ми се опита да ме вкара в правия път.
- Дафино-о-о, Дафино-о-о! Нищо няма да стане от тебе! Ни вкъщи шеташ, ни подир овцете и кравите ходиш, ни на полето помагаш. Само мъже са ти в главата! Кой ще те вземе?
- Остави я, жено! – повтаряше баща ми – ще ù дойде акълът в главата.
Годините си минаваха, ала акълът ми не идеше. Накрая играчка за селските пияници станах. Тия хора за едната ракия даваха и малкото, дето имаха. Пò ...