* * *

Среднощна разходка с моя най-добър приятел.... 

ІІчаст                                                                                                  

Един прекрасен ден реших да купя на Рекс намордник. Отидохме до зоомагазина и му взех един. Сложих му го на муцунката, и - о, боже - той, милият започна да се опитва да го свали с лапичка. Тогава седна на задните си крачета и заплака. Заплака с едри големи сълзи, като човек. Стана ми жал и го свалих, той се разигра от радост, погледна ме с тия негови топли кафяви очи, лизна ме с език по ръката и тръгна редом до мен. Докато стигнем вкъщи, не се отдели от мен, като голямо сериозно куче. Ех, той милият малък – разбра, че трябва да бъде послушен, иначе...

Оттогава сме без намордник.

Случваха се и неприятни неща. Беше на около седем месеца, когато се появиха доброжелатели и го натровиха с антифриз, защото лаел , като всяко малко кутре. Благодаря на Бог, че остана жив, за да радва дните и годините, които са ми останали на тази земя.                                                                                                       Моят татко, който вече не е между нас, много го обичаше. Той ми разказваше, че и те някога са имали кучета на колибата (малка къща извън селото в балкана). Любимото куче на татко е било едно едро, красиво и умно – Караман, който е гонил вълците и е пазел цялото овче стадо, без стопаните да са на около. Затова и аз реших да използвам това име – в този сайт – в памет на този верен приятел на моя баща.

Една нощ не ми се спеше, ровичках се в компа и разговарях по скайпа с моята приятелка Маргарита. Тя ми се оплака, че няма цигари и аз й казах да дойде до нас. Тя ми написа, че само Светли ще дойде, да съм слязла пред блока да го чакам. Взех няколко цигари, сложих на Рекс нагръдника и слязохме пред блока. Беше някъде около два часа след полунощ. Навън тишина, лампите светеха, и най-неочаквано минавайки под прозореца на комшията от първия етаж, чух внезапно хъркане и подскочих уплашено. Рекс ме погледна, но в този момент не реагира. Светли дойде, дадох му цигарите, поговорихме си малко и той си тръгна.  Кучето  ме дръпна да си вървим и, минавайки по стария път, дигна крак на ъгъла на блока, внезапно се заслуша в похъркването на комшията. Настръхна, зае поза за нападение и се разлая към отворения прозорец. Какво ли си е мислел, не знам, но ме поглеждаше и лаеше свирепо. Дръпнах го и влязохме във входа на блока, неиздържах и започнах да се смея. Качих се горе и написах тази случка на Маргарита, а тя милата ми каза, да имам милост малко към нея, защото щяла да пукне от смях, като си представяла Рекс как лае срещу прозореца на комшията. Да си кажем правичката, комшията наистина хъркаше гръмогласно...

Беше късна вечер, когато се преместихме на квартира. Понякога и така се случва, но това са житейски истории. Горките ми те – и двамата се страхуваха. Томи се скри зад възглавницата на дивана, а Рекс все гледаше към външната врата. Мина се около седмица, докато свикнат. На новото място Рекс се държеше странно при разходките навън. Лаеше по всичко и всички. С хората свикна по-бързо, но с другите кучета не, явно пази се от нещо, което аз все още не разбрах. При една разходка в парка, на нас налетя един каракачанец, отскубнал се от стопанката си. Олеле, какъв бой настана. Оня го хапе по врата, тоя го хапе по гушата – мелявица. Стопанката на каракаченеца стои отстрани и не знае какво да направи, казах й да го хване за опашката, та най-после се разделиха. Тоя моят, не мога да го удържа, ръмжи, напада – страшна работа. Нали има нещо вълчешко в него – не остава по-назад от другия. От другата ни страна налетя немец – ех, тоя ден беше явно определен само за бой, но какво разочарование за стопанина на немеца. Лае, скача, но нищо – моят го посдъвка малко и си обърна главата настрана – тръгна си. Сега се разхождаме в парка спокойно.

следва: