6 mar 2021, 7:16

Питаш ме коя съм? 

  Prosa » Relatos
2772 18 82
6 мин за четене

Здравей, моя виртуална приятелко!
Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос. Аз съм бивш учител - от онези, за които пишат вицове. Казват, че често се вдетенявали. Какво лошо има в това, да си останеш в душата дете!? Не разбирам!? Обичали да назидават. Нима ние вкъщи с едно или две деца не назидаваме ежедневно, не излизаме от равновесие? Какво тогава искаме от хора, сблъскващи се с 20 различни характерчета, съдби и души. Аз отдавна вече не съм в тези редици, но някъде там, оставих част от себе си.
Сега съм емигрант. Знаеш ли? Звучи ми, като изгнанник.
За някои съм родоотсъпник, беглец, за други - късметлийка, че съм успяла да се измъкна. Не съм нито едното, нито другото. Дори и трето, и четвърто не съм... Когато си събрах багажа и тръгнах - не бягах. Исках само да изживея едно приключение и да направя дъщеря си дете на света. В голяма заблуда съм била. Тръгнеш ли веднъж, трудно се връщаш.Тук в чужбина успяват да те вържат, да те накарат да останеш... Става неусетно. Нова кола - кредит. Жилище - още по - голям кредит. Живееш живот на кредит. Докато се усетиш и си се продал. Колкото и добре да живееш, все имаш чувството, че си на кръстопът, все те дърпа назад.
Най - трудно ми беше в първите години. Чужд за мен език, различни хора, нови места и най-вече, чувството за безсилие. Чувствах се, масовка във филм от нямото кино. Жестове, мимики и мълчание. Странно нещо е съзнанието, моя нова приятелко. Умее да изхвърля и забравя неприятните спомени и моменти.Затваря ги в най-задното чекмедже и рядко го отваря. Не искаш да се връщаш там. Някои от първите ми преживявания са там - в това чекмедже, което не искам да отварям!
Какво работи един емигрант в началото?! Каквото намери. Сега годините вече са различни. Има повече възможности. Преди двадесет години не беше така. Нелегално и без документи изборът е малък. Чистех къщи. Работех в ресторант. Каквото излезеше от нищото, само и само, да надвиеш в борбата с оцеляването. Нямаш избор! Всъщност имаш! Да се върнеш. Не го направих. Не знам защо. Просто продължих - да търся своето място в един чужд свят. Още помня огромните тенджери, казани и тави, които минаха през ръцете ми. Дванадесет, а понякога и четиринадесет часовият изтощителен работен ден...Помня соления вкус на сълзите си, умората на тялото си... После дойде репликата : "Ако си мислиш, че тук ще станеш нещо повече от чистачка - жестоко се лъжеш!" Колко малко ми трябваше за да се събуди амбицията ми. Все едно някой ме бодна с игличка. Една "умна" глава е родила крилатата мисъл: "Амбицията е последното убежище на неудачника. "   Не съм съгласна! Имаш  ли амбиция - имаш желание да работиш, да дадеш всичко от себе си. Тя ме задвижи -  като мотор! Събудих се и започнах да мечтая. Поставях си цел и като хрътка я преследвах. 
Наех малък ресторант в индустриална зона. Мислех си, че знам нещо вече в тази област. Излъгах се! Учех се в движение! Проба - грешка. Пак проба - и нова грешка... Липсваше ми опит, език и гръб. Но явно маята ми е силна - оцелях! Успях да заслужа уважение и да спечеля приятелства.
Една сутрин се събудих с нова амбиция и обновена мечта. Нов голям ресторант в центъра на Мадрид. Голям залък за моята уста! Дали щях да го сдъвча или да ме задави?
Знаеш ли, понякога, мечтата наистина дава крила. Спях на един надуваем дюшек в ресторанта - по 3-4 часа на ден. Имаше дни, в които падах от изтощение. Бях тръгнала от най-слабата лига, да се състезавам в най-силната. Ресторанти с тридесет годишна слава с известни готвачи и между тях аз - никому неизвестна българка. Пред вратата ми - Конгресът, отстрани - оперетният театър, наоколо безброй офиси. За да успееш, трябва да спечелиш доверието им, да съблазниш небцето им. Знаеш ли, първата година често ми задаваха въпроса : "Как е възможно една българка да готви испански ястия?" Недоверието и съмнението ме преследваха. Имаше моменти, в които и аз не вярвах в себе си, мигове, в които бях изплашена.

Но не ми е минавало и през ум да се откажа.  Най-хубавият момент в една битка е, когато предусетиш победата. Онази сладост, точно когато виждаш, че поемаш юздите в ръцете си. След битката дойде и признанието. Не бях вече никоя. Дойде предложението да поема кафе-бара на оперетния театър и кетаринга към него. Две дини под една мишница. Последва конкурс и ново начинание. Понякога се чувствам, като човек, който не умее да плува, а са го пуснали в най-дълбокото. Всеки път се хвърлях с главата напред в тъмното. Работех и работех, нямах време за себе си.
Тогава дойде вирусът. Изведнъж животът ми се разграничи на два етапа - преди вируса и след него. Разболях се!
Седмици престой в болница, кислородни апарати, тромб, безсилие, безразличие...
Затвориха ни! Месеци, в които разходите се увеличават, а приходи - никакви. Губиш почва под краката! Спираш да дишаш! Спираш да живееш! Само тревога и едно смътно очакване за нещо..., но и ти  не знаеш какво!
Първата голяма загуба дойде през септември. Театърът няма да работи. Затворих кафенето. Започва да горчи в устата, а сънят да бяга. Месеци на борба и търсене на изход. Все едно си се озовал в улица без изход и зад теб чака камион. Не знаеш, на къде да поемеш... Най-трудно се взема решение да се откажеш от мечтата си.
Чувствах се, като осъдена на смърт, с окачена примка и в очакване някой да ритне столчето. Мечтата ми се пръсна като глинен съд и парчетата се забиха в сърцето ми. Плаках! ...И все още скришом плача!
Обвинявах себе си, късмета, вируса... Сега вече знам - няма виновни! Всеки сам е отговорен за своето щастие! Просто така е трябвало да се случи. Един житейски урок.
Веднъж ми каза, че ще се съвзема и ще започна отначало. Знаеш ли? Уморих се! Не искам вече да се боря с вятърни мелници и да се чувствам като самотен Дон Кихот, който е изоставен дори и от Санчо Панса. Чувствам се като актьор в края на представлението. Завесата е паднала, аплодисментите приключили, останала е само тишината. Не желая да се доказвам, вече нямам време за това.
Идва ден, в който просто спираш! Спираш да се извиняваш, непрекъснато да чувстваш вина за всяка крачка направена и не направена. Спираш да искаш от себе си и от хората - повече любов, повече истина, повече приятелство... Разбираш, че всеки дава, колкото има, колкото може, колкото иска... Не искаш да целуваш повече жаби и да чакаш да се превърнат в принцове. Разбираш, че не си красивата Елена и няма да се водят войни в твоя чест... И собственият ти дом е Троя за теб. Спираш да трупаш вещи и да се връщаш в спомени, да задаваш въпроси, чиито отговори отдавна са спрели да те интересуват. Спираш да търсиш път и да се питаш дали е правилният. Остава само страхът! Страхът, че време лети. Страхът, дали ще те запомнят! Разбираш, че животът е като пясъчен часовник. Виждаш как съдържанието му бързо се изсипва и отмерва последните ти минути. Питаш се: "Колко ли още остават? 1 000, 10 000..... " Разбираш, че вече не искаш, не молиш, не търсиш..., просто се наслаждаваш на онези 1 000, 10 000... или, колкото са ти отредени...
Това е, приятелко! Това съм аз, моите пътища, моята борба, моите уроци и моите оставащи секунди...Попита ме, коя съм. Аз съм моето минало в моето настояще по пътя на моето бъдеще...
Бъди здрава и остани с мен в посоката, която съм поела!
 

© Росица Димова Todos los derechos reservados

La obra participa en el concurso:

Писмото, което не успях да напиша... »

1 Puesto

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Щом наште сетива усещат всичко - любов, омраза, прошка и замръзване, то Раят не е тук.
  • Знаеш ли, Тони, преди когато ми се случваше нещо лошо обвинявах късмета си, съдбата... Сега виждам живота си от друг ъгъл. Знам че ще падам и ще ставам, ще плача и ще се смея, но винаги изборът за тези емоции и действия ще е мой. Няма черно без бяло, радост без болка... 🙂
  • Браво, Роси! Знаеш ли, за малко и аз да емигрирам преди време. Дори причините бяха различни от твоите изброени. Знаех, че е трудно, но имах човек до себе си и с него всичко винаги е било по-леко. Прочетох и коментарите, разбрах, че си моята зодия. Много силно е и истини си казала, например това - " Всеки сам е отговорен за своето щастие! Просто така е трябвало да се случи. Един житейски урок." Поздравления. ще чета още!
  • Благодаря, Петър1! " Не е срамно да паднеш, срамно е да не се изправиш! " - не помня кой го е казал. Разбрах те! В теб има много мъдрост!
  • Браво, Роси! Аз няма да ти честитя първото място тук, ти сама си доказала, че си номер 1 с живота си. Искрена и лична изповед, както се казваше преди години. 😊
    Само с едно не мога да се съглася: спирането. Ксеркс, един персийски образ от древни времена е казал: “Докато държа меч в ръката си, никой не е по-силен от мен” Това е метафора, и ти ме разбра. Аз казах. 😊👍
  • Благодаря, Ивайло!
  • Разказът е въздействащ и макар да не съм запознат с конкурентните творби,със сигурност победата в предизвикателството е била заслужена!
  • Благодаря за прекрасния коментар,Нина!
  • Здравей, моя виртуална приятелко! Имаме еднакво минало - като учители.Теб съдбата те е отвела в чужд край да търсиш щастието, а аз не се реших и просто останах да вдъхвам кураж на децата, да се боря със системата и да изграждам личности. Щастлива съм от това, което правя! Това е мойто минало, настояще и надявам се - бъдеще! Всеки следва своя път. Желая ти от сърце да не падаш духом никога ! С теб съм!
  • Да, РОСИ,...колкото и да мислим като неблагодарна България, все пак тя е наша родина,.. не, че камъка тежал на мястото си, но чувството е по-тържествено../ далеч съм от мисълта да видиш приятели , защото ако ги е имало щяха да подадат ръка /
  • Благодаря, Петър! Много неща получих в Испания, но винаги ме дърпа назад към дома ми. Дъщеря ми казва " Мамо, когато се прибереш в България ставаш друга. Лицето ти грейва!"
  • Никога не е късно да поздравиш победителя, нали...ПОЗДРАВЛЕНИЯ за наградата..Защо не съм го прочел досега... Роси, наистина до болка познати душевни изживявания, бях девет години в Гърция, е може и да не съм бил щастлив в избора си на страна, но доволен, че в момент на безработност там намерих работа...
  • Благодаря, Миночка! Ти винаги си ме подкрепяла! ❤
  • Честито, Роси! Бях сигурна, че ще си на първо място! Поздрав сърдечен!
  • Благодаря, Мария! 🌹❤
  • Имаме си победитеееел!🤗 Браво, Роси! Толкова затрогващо пишеш, че това трябваше да се случи!👏❣️🌺
  • Благодаря, Пепи! Аз също харесах разказа на Таня!
  • Благодаря, Соларе (Румяна Друмева)! Бъди вдъхновена!
  • Честито! Така и не можах да предпочета една от двете ви с di__ Радвам се и за двете!
  • Честита награда, Роси!
    Бъди и Пиши!
  • Всеки има своя история. Моята е една от многото на хора останали на кръстопът. Благодаря за хубавия коментар!
  • Това, което прочетох ми е много близко! Бях десет години в Белгия и съм преживял подобни неща. Музикант съм, но се наложи да открия строителна фирма. Точно бях узаконил дейността си и мама се разболя... Върнах се и вече е късно да се развивам в Брюксел, но не съжалявам за нищо. Съдба или избор...дявол знае. Възхищавам ви се!
  • Благодаря, Деа, за милите думи!
    Ивон, благодаря от сърце!
    Веси ❤
  • Браво, Роси! Много се радвам, че си спечелила!
  • Честита първа награда, Роси!
  • Честито, Роси! Пишеш чудесно и е напълно заслужено.
  • Благодаря, Ивита, Самовила, ИнаКалина! Коментарите ви са много хубави! Най-силната борба на човека е със самия себе си! Много хора излезли навън са изпитали същото. Някои са щастливи, други не, трети като мен все са на кръстопът. Има хора които се приспособяват, други се претапят, трети се затварят в кръг от сънародници и чакат да дойде време да се приберат ( просто съществуват). Обичам Родината си( много), благодарна съм и на тази държава, която ме прие ( макар и мащеха). Благодаря ви от сърце! 🌺🍀❤
  • Има ли грешни избори или е път, който ти е необходим, за да разбереш... като си помислиш (не само по време на войните) колко хора са сменили и държави, и континенти. Но "чужбината" е различна според човека и мотивите. "Нелегално и без документи изборът е малък." - много си права, Роси. "Исках само да изживея едно приключение" - важно е какво иска човек. Хареса ми начина, по който си разкрила вътрешните терзания на твоята героиня, драмата, страховете, равносметките... "След битката дойде и признанието. Не бях вече никоя." - винаги са ми били интересни подбудите на този човешки стремеж. Роси, пишеш увлекателно и умемеш да стигнеш до читателя! Честита победа в предизвикателството ! ... А, аз ли?! - открих не един, а много светове, и навън, и в себе си
  • Права е Ивита. И аз лично почувствах адаптацията и т.нар. "свикване" с чуждото общество като претопяване и загуба на идентичност. Вече не си ти. И точно в онзи момент разбрах, че мястото ми не е там и че ако остана губя себе си безвъзвратно. Някои неща не се купуват с пари.
  • Честито, Роска! 💗 Заслужено, прекрасен разказ!
    И аз като Самовила знам каква е съдбата на всеки, решил да намери подслон навън. Никога не тръгнах от тук с нагласата, че няма да се върна или да се устроя трайно в чужбина. Години бях там, имах възможност за частен бизнес, научих езика и манталитета на хората , но избрах друго. Всичко навън ми беше чуждо, не мое, другото... Хора ми подаваха ръка, други ме закопаваха, но от самото начало бях решила. И никога не съжалих за избора си и не се поколебах да се завърна. Уважавам избора на всеки човек, прекланям се пред стоицизма на братята и сестрите ни зад граница, но съм и безкрайно уверена в убеждението си, че Родината не е целият свят. Тя е една. И ще бъда истински щастлива, ако качествените хора се завърнат. За да градим заедно!☺
  • Благодаря, Tangerine (Самовила)! Точно така е, първите години са ключови или свикваш и оставаш, или се прибираш! ⚘❤
  • Съжалявам, Роси, че не прочетох творбата ти по-рано. Още от първите редове ме заинтригува. А историята ти е забележителна. Доказателство за силния характер и борбеност на българката! И аз съм живяла в чужбина и знам за какво става въпрос. Първите години са най-трудните, но после свикваш и се адаптираш. И при мен беше така, но избрах да не продължавам. Но обстоятелствата при мен бяха коренно различни, така, че не може да има сравнение.
  • Марко, Таня, Скити и Стойчо, приемете моите най- сърдечни благодарности! ⚘⚘
  • Честита награда, Росица!
  • Честито, Роси!
  • Радвам се, че спечели, Роси! Разказът ти е силен, истински въздействащ!
  • Поздрави, Роси ! Честито първо място !
    Прекрасно си пресъздала съдбата на имигранта.
  • Freya_Frail(Силвия), благодаря! Поздрави и за вас!
    batchvarov(Дон Бъч), благодаря ти от сърце!
  • Колко ли български съдби са побрали тези кратки редове? Не съм видял творбата по-рано, както и че е отличена. Браво, Роси, и честито, искрено се радвам!
  • Честито! Хубаво и много вярно за емиграцията... Поздрави от Холандия!
  • Благодаря от сърце, Plamen-Ognqnov(Исмаил Али)!
    Пепи, благодаря ти!⚘
    Калин, благодаря за топлите думи!
  • Честито, Роси! Много силна, истинска, човешка изповед! Респект пред големия ти талант и поклон пред съдържателния ти и достоен живот!
  • Честито!!!
  • Честито, Роси! Заслужено!
  • Благодаря, Юри!
    Благодаря, Мария, за страхотните думи! ⚘
  • Радвам се много за теб, Роси!👏 Честита победа!❣️ Твоят разказ ни учи на спасителното отстояване, отдаденост до край и неотлъчното следване на мечтите, защото без тях животът се превръща в развалина. Прочетох още веднъж написаното от теб и истински му се насладих!
    Заслужена победа, браво!👏
  • Роси, честито първо място!
  • Благодаря, Миночка, за топлите думи! ⚘
  • Благодаря, Иржи! Много от участниците заслужават наградата! Не се смятам добра, просто тук излях душата си! А ти си страхотна и много те харесвам! ⚘
  • Честито, Роси! Заслужено първо място, много се радвам за теб!
  • Заслужаваш, заслужаваш, Роси! Възхищавам ти се, много станахте силните, а ние, начинаещите чакаме в предверието/ както в Европейския съюз!/ да стигнем нивото ви и ни приемат в редицата....Леле, как засукано го изразих, ама ти разбра, че е комплимент, нали?
  • Благодаря, Зиги, DPP (SMooth), Асе, Таня! ⚘❤
  • Честито първо място!
    Поздравления за хубавото писмо!
  • Честито, Роси! Заслужаваш!
  • Поздравления за първото място, Роси!! 🥳🥳🥳
  • Честито на победителя! Очаквам да се свърже с мен и да зададе новата тема
  • Благодаря, Довереница ( Дочка Василева )! Истинско удоволствие е за мен, да ви видя на страницата си!
  • "Идва ден, в който просто спираш! Спираш да се извиняваш, непрекъснато да чувстваш вина за всяка крачка направена и не направена." Така е с годините мъдростта идва като извинителна бележка за школски отсъствия Успех, момиче!
  • Благодаря ти, Ася! Животът е пълен с неочаквани събития! Понякога един човек от виртуалното пространство влиза в настоящето, за да остане с теб в бъдещето!❤
  • Благодаря, Таня!
  • Глас от мен! Силно, истинско, въздействщо
  • Благодаря, Plamen-Ognqnov ( Исмаил Али) !
  • Като разказ по преживяно и като литературно произведение имаш моите поздравления! Успех!
  • Благодаря, DPP! Животът на всеки е една малка история!
  • Браво, много човешко, хем обикновено, а толкова силно, като всеки живот.
  • Благодаря от сърце, Иржи, Мария Панайотова, Латинка - Златна, Юри! За мен е чест, че се спряхте тук, думите ви значат много за мен!
  • Браво, Роси! Успех! 🌷
  • Успех и от мен!
  • Страхотен език, овладяна, но силна емоция, показваща борбеност в търсенето и отстояването на избраната житейска посока, съчетана със завидна отдаденост и преданост пред теб самия! Браво, Роси!👏 Има какво да научи човек от твоята упорита героиня! Наложи се да отнема вече даден от мен глас, но го направих с чиста съвест - ти напълно заслужаваш да бъдеш победител в предизвикателството!💟 Прегръщам те!😃
  • Не само да преживееш някаква съдба, но и така да можеш да я разкажеш, че да докоснеш тънката струна на четящия, това е което ти правиш, Роси!Много са емигриралите от Родината и почти за всички началото е било тежко, но както в мъдростта "Колкото по- силен вятър духа едно дърво, толкова по- здрави корени пуска то, за да устои и не загине", така и с хората...Чела съм няколко изповеди, които с признателност отбелязват какво им е дала новата родина! Но неизбежно и носталгията...Дано премеждията на твоята героиня свършат и тя се почувства щастлива от пътя, който е избрала...А за теб гласувам!
  • Благодаря, Стойчо! Думите ти означават много за мен !
  • Въпреки всичко преживяно...
    Има жени, които идват, за да останат като тиха възхита в душите ни!
  • Благодаря, di_t! Отказване няма! Спирам само за почивка!
    Ivita, благодаря за топлите думи! Аз също те прегръщам силно!❤
    Благодаря, Ив! Всеки има своя съдба и сам избира пътя си! Прав си, понякога човек може да се чувства емигрант в собствената си държава, което е много тъжно!
    Миг 31, винаги намираш хубави думи за мен, за това горещо ти благодаря! Близнаците са упорити личности! 😀❤
  • "Сигурно ще се намерят хора, за които ще е странно, че живея на покрива. Но всеки е там, където иска да бъде." А казват , че близнаците били слабохарактерни ...интелект ....100 процента осъзнатост! Поезия във проза! Благодаря!
  • Силно българско момиче!
    Още много победи те чакат по трудния път! Всеки залез предвещава изгреви...Нови. И светли!...Прекрасен разказ, за който давам гласа си. Успех, мила...И една топла, далечна прегръдка.❤
  • Каквото и да се случва, трябва да се изправим и да вървим напред ...
  • Благодаря, Румяна! Много правилно - болката и радоста е еднаква и в България и в чужбина.
  • За живота ,който го живеем, за живота в който падаме, но не се предаваме, ставаме и пак продължаваме. Дали сме в родината или в чужбина: навсякъде има човеци с готовност да ти подадат ръка. А писмото си го написала, дай Боже, има и още.
    Бъди щастлива и успех!
  • Благодаря, Миночка, Зигфрид, Ваня! Всеки един има своите възходи и падения, болки и радости, всеки е един малък филм. Трудно ми беше да реша да го публикувам, това е като да правиш стриптийз на душата си, но нали най - хубави са творбите излезли от душата! Докато дишаме и издишаме, ще го живеем този живот и дано да е пълноценно!
  • Откровено за истинския живот, за реалността. Припознах се няколко пъти. Никой не знае какво е да си чужденецът в чужбина и беглецът в родината, докато не го изпита на собствен гръб. И само когато си преминал през някакъв вид безисходица, спираш да искаш и да се надяваш и се оставяш вълните да те понесат натам, накъдето ти е писано. Не е безсилие, не е безразличие, не е депресия. Просто е дошло време да погледнеш живота в очите и да му се оставиш да ти се случи.
  • Поразително, силно и истинско! Животът наистина е едно огромно театрално представление... само че завесата според мене пада чак когато сърцето спре да бие, а дори да има човек още един дъх време, този един дъх си му принадлежи! Вдишване... издишване... Пък колкото толкоз. Имаш гласа ми.
  • Гласувам и ти желая успех! Много е трогателно!
Propuestas
: ??:??