Последните дни от месеца се блъскаха в мен под формата на разпиляни мисли и объркани чувства, драпащи по стените на собствения ми Ад.
Бесните кучета в мен се бяха пробудили и неотлъчно следвани от лудостите ми измъчваха душата ми, разкъсвайки я на милиони парченца, и разпръсвайки я из Вселената.
Едновременно поглъщаща, но и отприщваща цялата ярост, която можеше да се побере във всяко едно кътче на преобладаващия, и завладяващ Хаос.
Хаос, който дори сега мълчеше, заглушен от виковете на всичко онова, което крещеше да излезе, но умираше като въздишка върху устните ми, които на свой ред се бяха превърнали в гробище.
Някой умен беше казал: "Странно нещо е душата. Никой не знае къде се намира, но всеки знае как боли.."

Знаехме ли наистина? Как боли душата? И, ако можехме да се влюбим два пъти, ама истински (от онова умопомрачителното влюбване, след което не оставаш цял), щяхме ли да се влюбим в един и същи човек или щяхме да изберем коренно различен?
А ако имахме още едно сърце и изборът да бъде разбито, и после събрано наново, кой щеше да е?
Редове, които ме подсещат за любимия Джон Грийн и "Вината в нашите звезди", а именно: "Нямаш право на избор дали да бъдеш наранен. Сам можеш да избереш единствено кой да те нарани.."

Точно така сме устроени ние, човеците, да залъгваме себе си, че сме се освободили от оковите на всичко онова, което ни дърпа назад; че сме щастливи и сме си напълно самодостатъчни.
Заравяме болката и страховете си, въобразявайки си, че сме преодоляли това, което ни е правило слаби, и беззащитни.
Мислим си, че помиряването с всичко и всички ще ни донесе вътрешен мир, спокойствие, и равновесие, но истината е, че този фалш ни води единствено до дисбаланс и ни отдалечава от същината на това, което трябва да последваме в действителност, а именно - да се научим да си бъдем самодостатъчни.
Разбирам те, читателю, и знам, че, и ти ме разбираш също, когато казвам, че е в пъти по - лесно да избягаш от страховете си и от последствията на разбитото сърце, и съкрушената душа, отколкото да се изправиш смело и да понесеш ударите, които животът, съдбата, Вселената ти поднасят в отчаяни опити да те съборят на колене.
Бягството... така бленувано, чакано, преследвано.
Няма да боли чак толкова, ако оставим чувствата и емоциите ни да ни залеят, почти до давене.
(Все в някакъв момент ще се научим да плуваме в океана на действителността и бруталната реалност. Няма винаги да сме удавници, които търсят сламка, бряг, нещо или някой, за който да се хванем)
Не може винаги да вали, но докато се крием от това, което всъщност е, позволяваме на възможността да надградим себе си да мине покрай нас, като приятен повей на вятъра.
Колкото и противоречиво да е, това, което можем да направим е да се разградим на милиони съставни части, за да открием пътя към себе си, и да се съберем.
(Аз с мен; Ти с теб; Тя, Той, Светът със... себе си)
Борбата за оцеляване е така безмилостна, че вече дори не помним колко чаши в търсене на определени мечти сме изпили; в колко дъна сме се търсили (понякога сме се намирали, друг път пък сме отваряли следваща бутилка, за да се открием или за да се загубим още повече)
Борба, в която бяхме пленници на собствените си предразсъдъци и ограничения, и заради която лишавахме сами себе си от това слънцето да изгрее и на нашата улица; да прегърнем настоящето, и безстрашно да се изправим пред бъдещето.
Бъдеще, което криеше в себе си всички възможни отговори и от нас искаше единствено търпение, и постоянство, както и надежда в чистотата на утрешния ден, и вяра в добрите феи.

Затова, нека оставим багажа, който ни тежи и тегли назад. В точно това пътуване нямаме нужда от него.
Имаме нужда само от упоритост и бебешки стъпки, които ще ни качат на върха на планината, където ни е предопределено да бъдем.

Послепис: "Когато човек почувства вятъра на промените, трябва да строи не заслон, а вятърна мелница", Стивън Кинг