34. Светът Маяковски – Изрезки
Произведение от няколко части към първа част
***
– Това ще ви обясня, след като влезем вътре. Там ще ви кажа и защо само тя от всички дървета в градината не е покрита със сняг – вирна брадичка Пушкин и сложи черна ръкавица на ръката си с напръстника, която се беше зачервила от студ. – Няма смисъл да мръзнем тук. Моля, нека прекратим този метафизически и съвсем ненужен спор!
***
– Това беше доста отдавна – едва във втора глава. Много вода изтече оттогава – каза Сивин.
– По-скоро лед.
– Но сега сме в трета глава. Нима помниш само от глава на глава?
– Главата ми замръзва тук, затова – изхили се Дун.
***
– Той и Пушкин е казал така в „Пътешествия от Москва в Петербург“: „Нищо не прилича толкова на руското село от 1833 година, колкото руското село от 1662 година“.
– Пушкин не е имал предвид морала в това изказване.
– А какво е имал предвид? Годината на смъртта на жена си ли? 1863?
– Той е казал 1662. Това е с 201 години по-рано.
– Нарочно е махнал двеста години. За да не го заподозрат в злорадство. Демек, всички сме смъртни. Мен ме убиха, ама и ти ще умреш. Ето кога! Искал е да ѝ го върне тъпкано за изневярата.
– Не е доказано, че тя му е изневерявала.
– Не е доказано и че той не ѝ е изневерявал.
***
Джъд, с вилица в едната ръка, посегна към ножа, за да разреже рибата, но Джиа го смушка и бързо му подаде втората виличка за риба.
– Никога не режи рибата с нож, това е ужасно просташко! – прошепна тя, а Джъд се изчерви от смущение.
***
Снеговей:
– Вече вместо рибена чорба, ядем супа от костенурки.
***
– Чаят от бяла чемерика е лековит, а този от черна – отровен. И двата вида чемерика растат в парка около къщата.
***
Над Пияна, над реката –
кръст на пейка по средата.
В този кръст от чам се крие
огън – творческа магия.
***
– Онова чудо с чорапогащника.
– Не е чорапогащник, а прилепнал панталон – засегна се Пашка.
***
– Лиля Брик не е на Маяковски, въпреки че той е написал сума ти произведения, вдъхновени от нея?
– Със сигурност не е на Маяковски, защото е на съпруга си – Осип Брик – изкиска се Дун.
– Стига де, имах предвид планетата, не човека.
– То пак добре, че не каза, че не е била върху Маяковски. Планетата де!
– То не се знае кой е бил върху и кой под. За планетата говорим.
– При планетата няма значение, защото е кръгла – дори и когато си под, всъщност си върху нея. Понякога и при хората е така. Важна не е позицията, а кой командва парада. Мирабела не е превела нито едно стихотворение, вдъхновено от Лиля. Затова тя не е тук. Тук е само култът към нея. Тя гледа от всяка монета на Маяковски, портретите ѝ са навсякъде, скулптури, имена на улици, има дори град Лиляк, наречен в нейна чест. Само нея я няма.
– И по-добре!
***
Ако съдим по интернет, всички възлюбени на Пушкин са били безподобни красавици. И повечето от тях – омъжени.
– Явно по онова време целомъдрието на жените преди брака се е компенсирало с разюздано поведение след това. Докато при мъжете е било обратното.
– Не мисля. Мъжете тогава са били разюздани и преди, и след брака. А това за жените не включва крепостните селянки. В известен смисъл, те са били като мъжете – разюздани и преди, и след. С една дума – тотален разврат. Като коне и кобили без юзди, да му се не види! Но мисълта ти е оригинална, макар и малко опростена. Хареса ми.
– Все пак, мисля, че за Пушкин Болдинската карантина е била едно тримесечно ергенско парти – наживял се е и се е написал – сътворил повече от 50 произведения в най-различни жанрове. Рахат и локум, ако ме разбираш. И не е посветил нито едно стихотворение на бъдещата си съпруга! Доста показателно! Колкото до твоето заключение, правилото си има изключение, ако ми позволиш каламбура. Винаги е според зависи. Във всички епохи.
– Аз пък мисля, че след като в „Гавриилиада“ се е присмял на библейската шестнадесетгодишна Мария, че била „посетена“ (в библейския смисъл) в един и същи ден от цели трима мъже – Сатана, архангел и Бог, Бог му го е върнал, като е свързал съдбата му с шестнадесетгодишната кокетка Наталия Гончарова. Да види какво е! Хи-хи!
– Не е сигурно, че Пушкин е писал „Гавриилиада“.
– Ами кой я е писал, мравката от парка „Монсо“ ли? Хи-хи!
***
Вълчо:
Драс-драс резенце,
хват-хват козленце,
пус-пус кръвчица,
хрус-хрус костица,
къс-къс парченце,
глът-глът в гърленце.
***
Козлето Мусолини:
Щом порасна пък голямо
в цирка аз дресьор ще стана.
Ще се върна в пещерата,
ще те вържа за краката
и ще те изпратя в цирка –
да работиш там без спирка,
обръч да прескачаш с бика,
аз пък ще плющя с камшика.
***
По-добре да живееш и да умреш, отколкото никога да не си се раждал.
***
Нашата Вселена е била първоначално такава. После Творецът, който тогава не бил творец, решил, че му е скучно и помръднал.
– Помръднал?
– Да, помръднал. Не съм казала „мръднал“, ако това имаш предвид. Въпреки че според мен няма голяма разлика. Помръднал и скапал работата. Оттам тръгнало всичко. По нанадолнището, ако ме разбираш – заради гравитацията и другите неща. Разнобрад затова му е толкова бесен. Оттогава спиране няма. Единство и борба на противоположностите и подобни щуротии. И ентропия. А има ли ентропия, има смърт. Това е цената за живота, който единствен върви срещу ентропията.
– Ами ако…
– Ни ми казвай за Вселени с ентропия с обратен знак – това е старо! – намръщи се Косила. – Има някои Книги по въпроса. В една от тях господарите карат слугите си да им износват дрехите, защото нищо не старее. Там старото е модерно и е признак на лукс, а не новото. Хората винаги ще намерят начин да се експлоатират един друг, независимо от знака на ентропията. Мъка, мъка и пак мъка, както казваше Вергилий. Той ми липсва – додаде свенливо Косила и Златина можеше да се закълне, че видя блед намек на розовина да плъзва по изпитите ѝ, бледи скули.
– Но това не е изход – продължи унило господарката на Кукя – Същото е, само че наобратно. Аз съм тук, за да сърбам манджата, която живите непрекъснато забъркват –
Косила хвърли кривоглед, изпълнен с въжделение поглед към свежия вид на гостите си и мъчително преглътна. – Да им разплитам конците, да ги вадя от кълчищата, да им оправям бакиите. Да изреждам ли още?
– Няма нужда, разбрахме те – измърмори Дун.
***
Във войната побеждават Кокошките. Пушкин се връща с Маша, а след години Пашка става цар-президент. Бива си го хлапето!
(Край на „Изрезките“)
Критиците Тютюлка и Лъчезор
– Вселени в Реалността?
– Само една.
– Уф! Това е добре. Паралелни светове, призраци, кванти и тям подобни?
– Само на теория. И в книгите им.
– Добре, това е много добре, че Вселената е една и няма паралелни светове.
– Вселената е една и е огромна. Но само на Земята има живот. Прекалено скъп е, за да може да съществува повсеместно. Ентропията…
– Да, да, животът е изключение. Лукс, който струва прекалено много и затова тук се е случил само веднъж. Това е най-вероятната действителност и следователно, според бръснача на Окам, истинската.
– Тогава… Закриваме ли седенката?
– Закриваме седенката.
– Този път окончателно?
– Този път окончателно.
– Ама стига си повтарял след мен като папагал!
– Не повтарям, съгласявам се с теб. А ти, вместо да скачаш от радост: „Повтаряш!“. Неблагодарник!
– Да, то си е за благодарност, накрая и ти да се съгласиш за нещо с мен.
– По-добре късно, отколкото никога.
– Ще казваме ли довиждане на читателите?
– По-добре не. Че ще вземем да се видим пак в някоя четвърта част. Току-виж Мирабела взела, че написала пак продължение – нещо от рода на „Пушката на Пушкин била на Чехов“. А после току-виж се оказало, че Мирабела е Парабелум или че всъщност е Пушкин, който си е сменил пола.
– Е, тук вече прекали!
– Защо бе? След като Лиля Брик не била на Маяковски, а на мъжа си, защо пушката на Пушкин да не е на Чехов, а? От ония, дето гърмят накрая.
– Никой няма да гърми! Забранявам! Апокалипсисът свърши, Любовта победи, повече никакви пушки, никакви парабелуми, никакви калашници – нито на Чехов, нито на Пушкин, нито на Калашников.
– Нещо пак получавам дежавю, ама нейсе. Като ще повтаряме, да повтаряме! Обаче мене малко ме е срам.
– Не думай! Не знам някога от нещо да те е било срам. Защо така?
– Ами ние тука направихме на мат и маскара Мирабела – конците оплитала, каши забърквала, лука сгазила, а то се оказа…
– Оказа се, че сме хулили един от най-великите поети и писатели на всички времена. Пишман Критици! Ха-ха! Обаче това се отнася за теб, аз не съм я хулил.
– Да, ти я защитаваше. И сега аз ще бера срама!
– Хак ти е като си толкова предубеден!
– Ама това беше друг Пушкин – Гаврилович. Него можем да го хулим, защото е измислен.
– Айде бе! Сега ще кажеш, че мравката го е измислила.
– Добре де, да оставим задълбаването в това кой кокошка, кой яйце, кой петел – за критиците. Истинските. Защото и ние сме измислени. Хи-хи! Обаче за пушката…
– Стига де! Никакви пушки, никакви автомати Калашников, никакви топове!
– То и стихотворенията бяха никакви, пък после станаха класика.
– И какво сега? Ще се извиняваме ли на Пушкин, който и да е той?
– Ще се извиняваме!
– Ама аз за какво да се извинявам? Защо говориш в множествено число?
– Добре де – извинявам се! Парките бяха абсолютно ненужни. Никакви конци за разплитане нямаше. И патета в кълчища – тоже. Много сори бакалъм!
– Хайде, хайде! Пушкин (и тоя, и оня) е широко скроен – ще ти прости жлъчните подчертовки. На читателите ще се извиниш ли?
– На тях пък за какво?
– За дезинформацията и за насаждането на омраза.
– Е, сега пък ти прекали!
– Нещо все пак трябва да им кажем на изпроводяк.
– Ами ти не даваш да казваме довиждане и аз не знам какво да кажа! Сбогом някак не върви, звучи като на война. Добре тогава! Да им кажем: Недовиждане!
– Квоо? Ама много си тъп!
– Ей, не обиждай!
– Не само че си тъп, ами си и прост. Как ще им пожелаваме подобни неща? Да окьоравеят ли искаш? Как ще ни четат после?
– Ама нали няма да се видим повече, какво да им кажа? Ни тъй, ни инак.
– Да им кажем „Всичко добро!“ и да се приключва.
– Ей, ама много си умен! Как го измисли това? Добре, готови – старт…
– Не е старт, защото е финал!
– Ама стига де!
– Добре, тогава – три-четири…
– Части!
– Млъъък!
– Хи-хи!
Край (че…)
Бележка: Това край(че) с многоточие не е заплаха за читателите, че ще има продължение, а е само край под чертата, въпреки, че не е, защото е в полето. Иди го разбери какво е! Хи-хи!
Край!
https://www.youtube.com/watch?v=ZKwyuMVLV48
Приятели, малко след като приключих с написването на третата част на „Времена и граници“ в началото на юни тази година, ми хрумна да свържа един свой стар проект с работното заглавие „Чудната страна Бръмброзия“ с трилогията и да пренеса страната Бръмброзия на Нова Земя, векове след като пътешествениците се установяват там. Връзката засега ще е само косвена, затова „Бръмброзия“ няма да бъде част от романа, а отделно произведение. Събирам материал за него от няколко години, но тъй като започнах вече да работя по нов проект, осъществяването на този се отлага неопределено във времето. Живот и здраве, ще напиша всичко, което съм замислила! Благодаря на прочелите и оценилите досегашния ми труд. И до нови срещи! В полето. Хи-хи!
Мария Димитрова
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Мария Димитрова Todos los derechos reservados