***

– Чакай малко! Накъде си се разбързала така? - извика изненадано момчето.

– Тръгвам - отговори русокосото момиче, което стремеглаво прибираше учебниците си в раницата.

Момчето отвори уста, за да каже нещо, с което да я разубеди, но от гърлото му не излезе нито звук, когато момичето излезе от стаята. Той остана така. Стъписан. Обърна се и огледа празната стая, сякаш търсеше някакво обяснение на ситуацията, в която се оплете като мухичка в паяжина.

***

Дъждът се сипеше от небето и падаше шумно върху асфалта, сякаш му удряше отрезвителен шамар, за да го събуди от зашеметяващата жега. Капките приличаха на дълги остри игли на светлината на уличните лампи, поразяващи със студенината си непокритата от дрехи кожа и превръщаха косата ù в дълга, тежка и прилепнала тъмна мантия. Но на нея не ù правеше особено впечатление вече заради дългата разходка под нощния дъжд и тежката ученическа раница.

Насреща ù се мерна млада мъжка фигура, на която не обърна особено внимание, докато тя не се приближи до нея и я прегърна силно.

Девойката за момент се уплаши стъписана. Тогава чу гласа му:

– Не ме оставяй така! Никога повече! - беше разстроен.

– Извинявай - прошепна в глуха вина тя.

– Защо? - той не я пускаше, захватът му не отслабваше.

– Трябваше.

– Кой ти е казал това? - попита обвинително той.

– Интуицията ми. - Спокойствието нахлу в нея. Въпреки неуспеха и излъганите ù надежди, тя се чувстваше добре.

– И успя ли? Постигна ли целта си?

– Не. Но научих нещо.

– Какво? - попита той със жив интерес, без да я пусне.

– Че ме очаква нещо много по-добро. И няма да съм сама, когато го посрещна.

– Откъде знаеш това? - попита недоверчиво младежът.

– Знам го, защото интуицията и Вселената ми го казват. Защото ти ми го показваш. Тук и сега.

Момчето се стъписа при този отговор. Не знаеше какво да каже. Тя беше толкова прозорлива и уверена в чувствата, думите и действията си. За него те бяха лишени от всякаква логика на момента. Чак след време, когато се обърнеше назад, той можеше да види логичната последователност на ситуацията. Но как всичко ставаше? Сякаш от някаква висша сила, която ù говореше. И то как?! Чрез интуицията. След малко той намери смелост да изрече плачевно:

– Просто не ме изоставяй!

– Няма. - Тя го стисна силно, сякаш за да потвърди тежестта на думите си. - Да тръгваме, ще настинеш както си целият мокър до кости!

– Аз?! Ами ти? От колко време ходиш под дъжда? - попита момчето укорително.

– Дечко... - каза меко момичето и се усмихна.