Беше хладна, приказно красива пролетна вечер. Намирахме се в "Арт" клуб гр. Попово. Разговарях с момичето, което събуди душата ми от дълъг сън. Всеки споделяше своите мечти и амбиции. Опознавах я с всеки изминал миг, поглеждах в очите и и дълбоко в себе си знаех, че този път, когато дойде моментът тя да си тръгне, едва ли времето ще ми помогне да забравя. После я изпращах до тях и докато се прибирах, се молех да я видя пак. Всичко стана естествено... първото сливане на ръцете ни (душите ни вече бяха заедно) думите "обичам те", прошепнати под звездното небе. Времето се превърна в едно просто понятие. Минути, часове, дни... всичко това беше без значение. Но приказките винаги свършват, а никой не е казал, че краят е щастлив за всички, нали? Защото животът е това, което ни се случва, докато си правим други планове. Минутата се превърна в ден, денят в месец... а месецът в година. Затова не мога да кажа колко време е изминало от края на приказката. Но тя беше последната от книгата. Чудя се, ...