Беше хладна, приказно красива пролетна вечер. Намирахме се в "Арт" клуб гр. Попово. Разговарях с момичето, което събуди душата ми от дълъг сън. Всеки споделяше своите мечти и амбиции. Опознавах я с всеки изминал миг, поглеждах в очите и и дълбоко в себе си знаех, че този път, когато дойде моментът тя да си тръгне, едва ли времето ще ми помогне да забравя. После я изпращах до тях и докато се прибирах, се молех да я видя пак. Всичко стана естествено... първото сливане на ръцете ни (душите ни вече бяха заедно) думите "обичам те", прошепнати под звездното небе. Времето се превърна в едно просто понятие. Минути, часове, дни... всичко това беше без значение. Но приказките винаги свършват, а никой не е казал, че краят е щастлив за всички, нали? Защото животът е това, което ни се случва, докато си правим други планове. Минутата се превърна в ден, денят в месец... а месецът в година. Затова не мога да кажа колко време е изминало от края на приказката. Но тя беше последната от книгата. Чудя се, ако знаех как ще свърши всичко, дали бих позволил то да започне изобщо... Бих дал всичко, за да усетя ръцете ни заедно... да погледна в очите и и да и кажа думи, които не обвързват, не задължават, а са единственият истински начин да опишеш любовта. Но момичето пое по своя път и е далеч от мен... а чувствата нахлуват все по-дълбоко в сърцето ми.
Сега е поредната обикновена сутрин . Гледам как лъчите на слънцето се отразяват в морските вълни и все едно разказват нечия приказка. Протягам ръка, за да споделя тази красива гледка, но тя остава самотна във въздуха... поглеждам... но няма очи, в които да потъна... остава ми само да крещя... Обичам Те...