1 min reading
Беше хладна, приказно красива пролетна вечер. Намирахме се в "Арт" клуб гр. Попово. Разговарях с момичето, което събуди душата ми от дълъг сън. Всеки споделяше своите мечти и амбиции. Опознавах я с всеки изминал миг, поглеждах в очите и и дълбоко в себе си знаех, че този път, когато дойде моментът тя да си тръгне, едва ли времето ще ми помогне да забравя. После я изпращах до тях и докато се прибирах, се молех да я видя пак. Всичко стана естествено... първото сливане на ръцете ни (душите ни вече бяха заедно) думите "обичам те", прошепнати под звездното небе. Времето се превърна в едно просто понятие. Минути, часове, дни... всичко това беше без значение. Но приказките винаги свършват, а никой не е казал, че краят е щастлив за всички, нали? Защото животът е това, което ни се случва, докато си правим други планове. Минутата се превърна в ден, денят в месец... а месецът в година. Затова не мога да кажа колко време е изминало от края на приказката. Но тя беше последната от книгата. Чудя се, ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up