Спасението?... Да не обичаш. Започва да ми става страшно, щом

помисля за това. Колкото и да блъскам по проклетите стени,

колкото и да крещя... то... не мога да го махна. Заклещило се е и

е толкова голямо, че едва го различавам. Кажи ми как отново да

бъда същата... същата онази, която вървеше със затворени очи и

не се страхуваше да лети нависоко?

В очите има мрак. Всеки, всеки е забравил...

Кажи ми, защо не спирам да се въртя? Има ли чудеса? Чакат ли да

ги открия? Ще ми разкажеш ли приказка? Не искам тази нощ

кошмари.

Пази ме! Дай ми небе! Обещай ми да е тихо!

Нека за миг се престорим на прашинки.

Остани. Затвори очи. Да забравим, искаш ли?

Говори ми!

Планини от думи. Кои са правилните? Чувства,

болест, рани, още рани, белезите... и нея - не мога да я

назова, този път може да ме убие.

Разреши ми да се върна.

Толкова много болка.

Не мога да я поема. Пропива надълбоко и засъхва там, където

няма изходи.

Разкривило се е всичко наоколо. Не зная какво виждам,

дали виждам, искам ли да виждам?

Смях...

сълзи...

протегнати ръце...

заключени врати.

Още едно стъпало надолу. :(