- Аз съм снежен човек. С нос от морков съм и ме направи едно момиченце. Направи ме и ме постави на пейката пред блока, в който живее. Така, от високо, много хубаво се вижда надалеч. Много ù бях благодарен. При мен често идваха две котки. И те ми се радваха, като че ли. Идваше и едно врабче. Кацваше на носа ми и кълвеше моркова. Не му се сърдех. Само ме беше гъдел и се смеех. Със сълзи се смеех. Очите ми бяха от маслини, но плачеха. Е, може и от слънчевите лъчи да е било, нали от тях ние, снежните човеци, плачем? Но истински плаках, когато от пейката ме взеха големите момчета. Сложиха ме на земята и си отидоха. От тук нататък нищо добро не ме очакваше. На другия ден слънцето печеше силно, силно и от мен останаха  морковът и двете маслини. Превърнах се във вода, после в пара и литнах към небето. Но да ви кажа - спокоен съм. Зная, че през другата зима ще се върна пак тук. Помолих снежинките да дойдат пак  пред този блок, пред този вход, където живее момиченцето. То ще ме направи от снега. Ще ме постави на пейката. Аз пак ще бъда щастлив.  

Ники, ти пак ще ми поставиш нос от морков и две маслини за очи, за да те видя, нали?