9. Облаци над водата
Водата разплита косите си и къпе очи в утрото. Облаците се оглеждат в нея като душите на ангели и я молят за прегръдка - поне за миг. Водата затваря очи, скрива се в перата на облаците и заспива в прегръдките на зениците им като дете в люлка.
— Може ли да те прегърнем нежно – питат те и слизат ниско над планината.
Разперват криле и кацват върху душата на водата. Да я скрият като воали от погледите на времето само за миг. Да я превърнат в усмивка, да я откраднат от света нежно, за да остане спомен завинаги.
Облаците над водата търсят съкровище между миналото и настоящето в скрити спомени за нежност между небето и земята. Небитие в битието? Обич извън реалността? Или просто облаци над водата пред очите на една тъжна жена.
— Останете още за миг – моли водата.
Тя помни нежността на небето, прегръдките на вятъра, усмивките на слънцето. Навярно и моите усмивки и сълзи, но мълчи. Като жена с достойнство и гордост, която крие разкъсано от мъка сърце под усмивки – облаци на ...