27 oct 2008, 13:45

90 дни с г-н Арогантност (1) 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
1614 0 5
29 мин за четене

 

~~~Глава първа~~~

Наказание

- Сега, отново, г-це, бавно освободете съединителя и натиснете газта. Бавно, казах! - колата се разтресе при рязкото тръгване и почти моменталното спиране и инструктура ми почти разпиля всички листове в ръцете си. Ръката му се стрелна към оплешивяващото му теме и той го разтри, мръщейки се. Очилата му се бяха разместили и се държаха на изкривения му нос като на магия. - Продължете, г-це МакБейн. Първо освободете съединителя, после натиснете бавно газта. Виждате ли онези оранжеви нещица? - кимнах, стиснала силно с две ръце волана. Кокалчетата на пръстите ми бяха побелели, а физиономията ми беше повече от ужасена. Натиснах внимателно педала на газта и колата тръгна бавно, почти нормално напред. - Точно така... - лека следа от облекчение се появи в гласа на г-н Форд, инструктора ми, с когото се виждахме прекалено често в последните няколко месеца. - Карайте между оранжевите неща, точно така. Целта е да останат на мястото си. Внимателно! Бавно... бавно!

Дръпнах рязко крака си от педала и колата се закова на място с друсане. Единствено коланите ни предпазиха от политане през предното стъкло.

- Край, това беше! Стига толкова за днес! - въздъхна мъжът и понечи да си откопчее колана и да излезе от колата, но аз бързо го спрях.

- Не! Последен опит! Моля ви, г-н Форд, последен опит! Ще се постарая!

Мъжът се поколеба, после извърна поглед и дръпна ръката си. Облегна се назад в седалката, облизвайки устни, и стисна по-силно папката в ръцете си, кимвайки.

- Тръгвайте тогава! Внимателно!

Поех си дълбоко въздух, намествайки се зад волана и натиснах внимателно педала. Колата тръгна бавно напред, съвсем леко увеличавайки скоростта си с всяка секунда. Бях толкова вглъбена в пътя, че изобщо не забелязвах как стрелката на таблото постепенно върви към по-големите числа.

- Намалете, МакБейн, намалете! Веднага!

Подскочих стреснато и натиснах педала, но вместо колата да спре, тя продължи да се движи още по-бързо.

- Другия педал, МакБейн, другия! - извика вече почти панически мъжът. Колата профуча напред, разхвърляйки по-голяма част от оранжевите неща, за които ми говореше преди малко той. - Спри колата!

- Опитвам се! - извиках истерично в отговор, опитвайки се да улуча правилния педал. Краката ми сякаш бяха станали от олово, а ръцете ми трепереха конвулсивно.

Колата излезе от тренировъчната площадка и продължи напред към границите на училището. След няколко продължителни мига уплашените писъци на учениците отекнаха из двора и аз едва се сдържах да не се присъединя към тях. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.

Хората започнаха да тичат встрани от пътя ни, а аз все по-ожесточено търсех спирачката.

- СПРИ КОЛАТА! СПРИ Я! ЩЕ УБИЕШ НЯКОГО! НАМАЛИ! - крещеше г-н Форд до мен, подскачайки на мястото си. - ПАЗИ СЕ!

Най-сетне улучих спирачката и я натиснах с всичка сила. Нещо се удари в капака на колата и падна на земята, и чак тогава превозното средство беше напълно спряно. Настана краткотрайна тишина, миг по-късно нарушена от отварящите се врати на колата. Учениците вече се скупчваха наоколо, любопитни да видят какво точно става.

Двамата с г-н Форд изкочихме на улицата и изтичахме бързо до тълпата, разбутвайки я встрани.

- Сторете път, сторете път! - заразвика се г-н Форд, докато най-сетне успя да стигне до центъра на образувалия се кръг, в който на земята лежеше някакъв младеж и стискаше с две ръце крака си, опитвайки се да не извика от болка. - Добре ли си?

- Чудесно. - отвърна със стиснати зъби младежът, който осъзнах - очевидно бях блъснала. За Бога, бях блъснала човек!

- Вие двамата, помогнете! Веднага! - изкрещя той на двама младежи наблизо, които бързо се приближиха. - Вдигнете го, трябва да го заведем в болничното крило!

- Не е ли по-добре да го откараме в болницата? - обади се някой. Г-н Форд се поколеба.

- Ако се наложи. Фреди, Майкъл, вдигнете го и ме последвайте! Хайде, по-живичко! - Аз вече се бях отдръпнала до колата, гледайки с уплашен поглед как двамата споменати вдигат пострадалия от земята и подскочих стреснато, когато г-н Форд се извърна намръщено към нея. - И вие, г-це МакБейн, тръгвайте с нас! Сигурен съм, че директорът ще се радва да поговори с вас!

Физиономията ми стана още по-измъчена. Прехапах долната си устна и последвах момчетата, които вече бяха стигнали входа на училището. Форд извика на някакво момиче да повика директора и тръгна след мен. Здравата я бях загазила. Ама този път  наистина.

Инструктурът ме настигна на стълбите и продължи забързано напред, без да обелва и дума. Беше бесен. Бесен на мен и притеснен за очевидно новия ученик, който бях приветствала толкова радушно с „Добре дошъл!". По какво познах, че ми е бесен ли? Може би по червените петна, появили се по бузите му или по начина, по който свиваше и отпускаше пръстите на свободната си ръка. А може би просто си въобразявах.

Когато най-сетне се оказахме в малкия кабинет на училищния лекар, жертвата ми вече лежеше върху гадното бяло легло, което толкова често ме посрещаше след часовете по физическо.

Бяха му навили единия крачол над коляното и ако не се лъжех ножицата, лежаща на ниския рафт на близкия шкаф, бе участвала в този процес, та сега лекарят натискаше на места прасеца му, при което младежът стискаше зъби и кимваше отсечено. Малко преди доктора да свърши с прегледа, се появи и директор Ууд, който, щом ме видя застанала виновно до тях, въздъхна отчаяно.

- Какво е станало? - обърна се той към г-н Форд и той ме стрелна със заканителен поглед.

- Г-ца МакБейн изгуби контрол над колата и напусна учебната площадка. За щастие успя да открие местонахождението на спирачката и спря, преди да е успяла да убие някого.

- А това тук какво е? - Директора кимна към лежащия на кушетката, който, отсъдих отново, беше нов в училище и от където и да го погледнеше човек - който и да е човек - си беше ужасно сладък. Дори със стиснати зъби и вперен заплашителен поглед в мен, светлозелените му очи имаха някакъв привлекателен блясък, а късата му тъмна коса като че ли нарочно си стърчеше във всички посоки, а не от сблъсъка с предния капак на учебната кола.

- Само напукана кост, г-н Директор. - обясни докторът.

- Само? Само?!- извика Ууд и се извърна рязко към мен. - Г-це МакБейн, ще доживея ли деня, в който вие ще влезе в кола и няма да стане произшествие? То не беше баскетболния кош, та трубините на футболното игрище, не бяха храстите на алеята в задния двор на училището, а сега и това!

Стиснах устни и сведох леко глава. И на мен ми се щеше да го видя този ден, но уви - той не идваше. А го чаках.

- Г-н Рейнолдс, това е... недопустимо! Надявах се посрещането ви да бъде по-... безопасно, но май сме объркали деня! Училището ще се погрижи за възстановяването ви! Приемете искрените ни извинения и тези на г-ца МакБейн! МакБейн?

- Съжалявам. - измърморих, вдигайки глава. „Г-н Рейнолдс" дори не си направи труда да ме погледне.

- Благодаря ви, г-н Ууд, но не мисля, че имам нужда от финансова помощ. Родителите ми ще се погрижат. Опасявам се обаче, че благодарение на някои твърде непохватни хора, тази година единствения спорт, в който ще мога да участвам, е на бягане... с патерици!

- Явно не е толкова лошо, щом говориш така спокойно. Не изглежда да те боли. - обадих се раздразнена, че прехвърлят цялата вина върху мен, все едно съм извършила атентат срещу президента. Той можеше да се дръпне от пътя ми, както останалите! На всичкото отгоре беше и атлет, предполагаше се, че трябва да е с бързи реакции! Голям атлет ще да е бил! Сигурно не е напускал и за тренировка скамейката!

- Защото му дадох болкоуспокояващо. - отвърна ми докторът с крива усмивка.

- Оу.

- Достатъчно, г-це МакБейн! Албърт, колко време ще му трябва да се възстанови? - обърна се директорът към лекаря.

- Два месеца ще са достатъчни, за да зарасне костта. Да, два месеца и бих могъл да сваля гипса, след като му го сложа, разбира се.

- Чудесно! - плесна с ръце г-н Ууд.

- Чудесно ли? - възкликна озадачено младежът, но директорът пропусна думите му покрай ушите си и го потупа леко по рамото.

- Ще имате време да влезете във форма преди бала, нали така? - след като не получи отговор, Ууд се извърна към мен с леко присвити очи. - Два месеца, г-це МакБейн, ще се грижите за съученика си. Тъй като ще има проблеми с ходенето ще помагате във и  извън училище! По всяко време, с каквото е нужно! Без оплаквания!

- Какво?! Вие луд ли сте?! Знаете ли какво може да ме накара да направя?! - извиках колкото невярващо, толкова и възмутено.

- Два месеца ли казах? Нека бъдат три. Г-н Рейнолдс ще има нужда от раздвижване и възстановане след това. Нали, Албърт? - докторът кимна с някаква странна усмивка на лицето си. Почти ми идваше да го ударя, както и другите двама мъже в стаята. Защо ми го причиняваха?

- Но, г-н Ууд! Аз... той....

- Ш-ш-шт! Ш-ш-шт! - прекъсна ме той, вдигайки показалец.- Четири месеца? Точно за бала?

- Не, не! - умолително изхленчих. - Добре! Ще го направя! Ще му помагам, а ако се наложи и него ще нося на гръб! Три месеца!

- Чудесно! - кимна доволно директорът и аз въздъхнах обречено. - Албърт, погрижи се за момчето. Форд, последвайте ме. А вие, г-це МакБейн, вижте от какво има нужда г-н Рейнолдс и се погрижете! А вие, - обърна се той към младежа, който гледаше с повдигнати вежди и сякаш замисляше нещо. - моля ви, без момчешки шегички! Не ме карайте да отменям наказанието й!

- Разбира се, сър. - отвърна най-спокойно той, докато всички, освен нас двамата и лекаря, напускаха кабинета. Усещах, че със затварянето на вратата наказанието ми влиза в сила и това изобщо не ми харесваше. Само че ми отне няколко секунди повече да го осъзная напълно. Рейнолдс трябваше да ми викне по-силно от нужното, за да го забележа.

- Какво? - попитах неориентирано, оглеждайки се объркано.

- Попитах как ти е името. Малкото име.

- Саманта.

- Добре, не че има особено значение. - отвърна той, усмихвайки ми се. Вече не ми изглеждаше толкова сладък.

- Твоето? - попитах учтиво.

- Не ти трябва. Можеш да ми викаш накратко „господарю".

- Накратко? А в дългия вариант? - измърморих, извръщайки поглед.

- Както и да е, Самър. Донеси ми една кола!

- Донеси си я сам, г-н Господарю! И името ми е Саманта! - допълних с ръмжене, насочвайки се към вратата.

- Добре, Самър. В такъв случай помоли Директор Ууд да ми я донесе. С този крак едва ли ще стигна далеч!

Дори с гръб можех да усетя самодоволната му усмивка.

- Името ми е Саманта, надувко такава!

- Разбира се, Самър. - изсмя се той, докато затварях бавно вратата след себе си. - И побързай! Като ми гипсират крака, ще трябва да ми помогнеш с ходенето до вкъщи!

- Няма да е лошо да ти гипсират и устата! - измърморих, затръшвайки вратата след себе си и насочвайки се към автомата за безалкохолни напитки.

 

 

*   *   *   *   *

 

 

- Не мога да повярвам, че наистина се случва на мен! Наистина не мога! - продължавах да фуча, часове по-късно, вече в дневната на къщата ми. Кейтлин, слабичка и русокоса, се бе настанила в единия край на дивана и ме следеше с поглед как снова в права линия ту в едната посока, ту в другата, пред камината. Джош, другият ми най-добър приятел - доста висок, слаб, също с права руса коса до ушите и с очила, се бе отпуснал в удобното канапе, почти до камината и едва сдържаше смеха си. - А ти престани да ми се хилиш! Трябва да ме подкрепяш, не да ми се подиграваш!

- Съжалявам, Сам! - отвърна той и избухна в смях. Кейтлин едва подтисна усмивката си.

- Изобщо не е смешно, предател такъв! Знаете ли какво означава това? - извиках, но бързо смекчих тона си, за да не привлека вниманието на майка си в кухнята, която беше прекалено заета да изпробва нов сос за безценното си ястие и едва ли би чула, но все пак тази новина щях да си я запазя за десерт довечера. Баща ми нямаше да е във възторг. - Три месеца ще трябва да се изпълнявам прищевките на този... даже не му знам първото име!

- Аз го видях. - сви рамене Кейт. - Не изглежда зле.

- Въпросът не е в това. - бавно заобяснявах сякаш срещу мен стоеше не приятелката ми, а седемгодишният ми брат Джейми, а аз се опитвах да го науча на азбуката на латински. - А в това, че той знае каква власт има над мен в момента и го използва!

- Има власт над теб? - изсмя се Джошуа отстрани.

- Да, има право да се разпорежда с мен както си иска! И всичко това заради тъпото кормуване! Никога повече няма да се кача в кола!

- По-спокойно със заканите! Може пък да се окаже свестен и да те кара само учебниците да му носиш и да му помагаш по стълбите! - сви рамене Джош, облягайки се назад.

- Отде тоз късмет! - въздъхнах, тръшвайки се на дивана. Погледът ми случайно попадна на часовника на ръката ми и почти моментално скочих на крака. - По дяволите! Прослушването!

- Колко време имаме? - двамата ми приятели бързо се изправиха готови всеки момент да тръгнат.

- Достатъчно, но трябва да вървим! - отвърнах и тримата бързо се насочихме към коридора. Докато се обувахме, по стълбите се спусна другият ми брат - Раян по тениска и къси гащи, държащ голяма баскетболна топка под мишница.

- Накъде сте се забързали така? Сам? - попита озадачено той, подпирайки се на стената, за да изчака ние да се изнесем от къщата преди да последва примера ни.

- Прослушване.

- О, не ми казвай, че и тази година ще участваш в глупавата пиеса! - изстена той. - Час и половина висене пред оная голяма сцена, докато вие се излагате, ми бе предостатъчно миналата година!

- Не съм те карала да идваш. - отвърнах леко обидено. Не беше чак толкова зле. Е, доста зле си беше, но не заради мен. Не основно заради мен.

- Ти - не, но мама - да! - отвърна почти обвинително той, сякаш аз имах пръст в цялата тая работа.

- Тази година ще е по-добре. - заявих твърдо. - Има нов сценарист, Кейт е помощник, Джош ще отговаря за техниката и ефектите най-вероятно, а аз ще се помъча да взема някоя средна роля, за да не си показвам физиономията прекалено често и да нямам проблем с ученето на реплики!

- Все същото ще е. - отвърна с фалшива усмивка Раян. Изправих се, вече обула и двете си обувки, и го изгледах с присвити очи.

- Хайде, Сам, да вървим! - обади се отстрани Кейт. Джош вече бе излязъл навън, а тя ме чакаше на вратата. Не бях направила и една крачка, когато телефона ми извъня силно в джоба ми и аз подскочих, бързайки да го извадя. Настроението ми изобщо не се подобри, щом видях кой е.

- Няма ли да вдигнеш? - попита с повдигната вежда Раян. Без да му отвръщам, излязох навън, а телефонът продължаваше да звъни.

- Няма ли да вдигнеш? Кой е? - полюбопитства Кейт, приближавайки се до мен и поглеждайки дисплея. - Оу, започва се! Вдигни по-добре.

- Да бях му потрошила и ръцете, та да не може и тях да използва! - въздъхнах и вдигнах телефона. - Ало? - казах троснато.

„Доста време ти отне да вдигнеш! Някой помогна ли ти или сама се справи?"

- Какво искаш? - пръстите на свободната ми ръка забарабаниха по бедрото ми. Кейтлин бе приближила ухо до слушалката и подслушваше. Джошуа стоеше с ръце на кръста пред нас.

„Гладен съм."

- И аз какво мога да направя по въпроса? Сигурно си имате домашна прислужница! Кажи й да ти сготви! - тъкмо понечих да му затворя, когато чух отговора му.

„Искам да ми вземеш китайска храна и да ми я донесеш. Топла, ако обичаш."

- Ти шегуваш ли се? Поръчай си я по телефона!! - извиках в слушалката и Кейт рязко се дръпна встрани, разтривайки ухото си.

„Ще имам да чакам час и половина докато ми я донесат. Или да се обадя на Директор Ууд да ми поръча?" - през слушалката смеха му ми се стори още по-дразнещ от обикновеното.

- Престани да ме заплашваш за всяко нещо с Ууд!

„Гледай до петнайсет минути да си тук. С храната. Без нея не ми трябваш особено."

- Нямам време да обикалям да ти търся храна! - извиках възмутено.

 

„Намери време, Самър. Като се научиш да караш като хората, няма да ти се налага да тичаш до другия край на града за кутийка китайска храна." - и той затвори. Затвори ми!

 

- ИМЕТО МИ Е САМАНТА! - извиках, макар да знаех, че няма смисъл. Едва ли би ме чул така или иначе. - Тъп, тъп, тъп... - млъкнах и си поех дълбоко въздух, а Кейт постави ръка на рамото ми.

- Спокойно, Сам, спокойно. Ще му вземем храна и ще отидем на репетиция. Може да позакъснеем малко.

- Не, Кейт, вие отивайте... - въздъхнах обречено. - Аз ще отида му взема тъпата храна и ще дойда. Ще се справя, спокойно. - усмихнах се малко насила - бях прекалено бясна, за да се усмихна спокойно на когото и да е било в момента.

- Спокойно, с кола ще стигнем по-бързо. - изсмя се Джошуа. - Не всички сме зле колкото теб в карането.

- Ха-ха, благодаря, предателю. - изсмях се, удряйки го леко.

- Хайде, скачайте вътре! Обещавам да не блъскам никого, за да не бъда наказан с деведесетдневно робуване на такъв прекаресен човек като господаря на Сам. - изсмя се той, настанявайки се на предната седалка.

- Още веднъж кажи „господаря на Сам" и ще съжаляваш, че не те прегазих днес! - съвсем сериозно си казах под звука на трите затварящи се едновременно врати.

- Тъй вярно, сър. - засмя се той и запали колата. Отпуснах се назад и се загледах през прозореца. Това наистина нямаше да ми понесе. Как така той щеше да ми се обажда и да ми казва „гладен съм"  аз да трябва да тичам до другия край на града, за да му взимам китайска храна?

- Пристигнахме. Хайде, побързай! Имаме още малко време и поне двайсетина минути път до залата! - гласът на Джош ме извади от унеса и аз подскочих в седалката. Извърнах глава настрани и вперих недоволен поглед в голямата бяла къща, пред която бяхме спрели. В сравнение с моята тази изглеждаше огромна. Ще му купувам аз на него китайска храна! Ако иска сигурно и китаец може да си наеми да му готви всяка минута!

Излязох от колата и се насочих с бърза крачка към къщата. Преминах почти на бегом двора и се спрях пред вратата, вдигайки ръка и натискайки звънеца. След като оповестих пристигането си, изчаках търпеливо повече от минута, когато нечии бързи стъпки, придружени с недоволно мърморене, се приближиха към вратата и най-сетне тя се отвори. На прага се показа някакво момиче, може би с половин глава по-ниско от мен, което си беше постижение, защото аз не бях особено висока, с дълга, изключително права светлокестенява коса и светлозелени очи, които страшно много ми напомняха на едни други, които пък никога не исках да виждам, ако зависеше от мен. Но уви, не зависеше.

- С какво мога да ти помогна? - въздъхна тя, подпирайки се на вратата. Едва ли беше на повече от четиринадесет-петнадесет, сигурно му беше сестра. - Ехо? - тя размаха ръка пред очите ми и аз тръснах глава, връщайки се в действителността.

- Това ли е дома на семейство Рейнолдс?

- По настоящем - да. - извърна очи момичето. - А ти си?

- Понастоящем - жертва на брат ти. Ако не се лъжа за роднинската ви връзка. - отвърнах с кисело изражение.

- О. Значи ти си го блъснала с колата днес. - тонът й беше малко неопределен, от което не разбрах дали ме мрази или одобрява постъпката ми. Ако беше второто, с нея със сигурност можехме да си намерим обща приказка. - Толкова ли си зле?

Добре, да не мислим толкова занапред. Приятелство - не, по-скоро познанство.

- Очевидно, да. Както и да е. - разклатих леко бялата торба в ръцете си, точно под носа й и се усмихнах леко. - Би ли предала това на брат си? Реши, че му се яде китайска кухня. Аз бързам и...

- Съжалявам, не съм доставчик. - сви рамене тя, отваряйки по-широко вратата и правейки ми знак на вляза. - По стълбите нагоре. Втората врата вляво.

- Благодаря. - усмихнах се леко и не много убедително и в отговор получих подобна усмивка. Тръгнах нагоре по стълбите и щом стигнах площадката на горния етаж. Завих наляво и се спрях пред втората врата, почуквайки.

- Влез! - извика някой отвътре и малко колебливо натиснах дръжката, пристъпвайки в стаята. Г-н Господаря се бе настанил на леглото си - единият му крак бе внимателно отпуснат върху пухкава синя възглавница. Когато вратата се затвори зад мен, той извърна глава и въздъхна.

- Най-сетне! Да не те хвана трафика по пътя? О, забравих, че ти не можеш да караш.... - присмя ми се той, протягайки ръка. Изгледах го с присвити очи - него, а после и ръката му и оставих торбата на нощното му шкафче, достатъчно далеч, че да не може да я достигне, без да се размърда.

- Бон апети! - казах, усмихвайки се и тръгнах към вратата. Точно преди ръката ми да е докоснала дръжката, телефонът ми звънна с познатата мелодия, с която ми звънеше единствено той. Ама че дразнеща мелодия!

Застинах, прехапвайки устна, за да се успокоя и затваряйки за миг очи, си представих някое прекрасно място, където мога да съм в момента, вместо да си изпитвам нервите в тази къща с този индивид.

Обърнах се бавно и се приближих с премерена крачка до леглото, взимайки торбата и подавайки му все така здраво захалапа долната си устна.

- Благодаря. - каза той бавно и отчетливо. Стрелнах го с убийствен поглед. - Можеш да си вървиш. Ако ми трябваш, ще ти звънна.

- Телефонът ми ще е изключен. - о, да, със сигурност щях да го изключа излезех ли от тази стая!

- Тогава ще звънна на домашния. Надявам се, ще си вкъщи, за да не се налага да обяснявам на родителите ти защо те търся? - шумоленето на хартия беше за момент единственото, което чувах.

- Ти си голям задник, знаеш го, нали? - Той нищо не отговори, затова най-сетне го погледнах и установих, че се мръщи срещу храната. - Какво? Не съм слагала отрова вътре! Макар че изобщо не е лоша идея!

- Имунизиран съм срещу отрови, спокойно. - отвърна той, захвърляйки настрани торбата и въздъхвайки. - Това е студено.

- Е, и? Притопли го! - усещах как почвам да треперя от раздразнение и ако не му се нахвърлех да му счупя и другия крак, и ръцете, и главата нямаше да се казвам Саманта МакБейн.

- Яла ли си някога притоплена китайска храна?

- Да, много е вкусна, уверявам те! - можех ли вече да си ходя? За неговото здравословно състояние мислех в момента, затова щеше да е добре да ме остави да си тръгна!

- Има вкус на пластмаса.

- Чудесно! Яж пластмаса! Аз тръгвам! - насочих се отново към вратата и този път, за мое голямо учудване, никой не ме спря. Отворих я и излязох, леко объркана от този факт. Объркана, но облекчена и определено щастлива.

На излизане от къщата не срещнах никого, което подобри още повече настроението ми. Тъкмо стигах колата, когато телефонът ми отново иззвъня. Съобщение. Извадих го, въздъхвайки шумно и го погледнах.

„Утре в осем и половина да си тук. Ще имам нужда от помощта ти за придвижването."

Изръмжах шумно и стрелнах с поглед прозореца, който предполагах, че е на неговата стая. След това влязох бързо в колата и затръшнах вратата след себе си.

- Тръгвай, преди да съм се върнала там и да съм го убила! - казах заповедно и Джошуа побърза да запали колата, поглеждайки с повдигнати вежди Кейт, която се бе извърнала назад към мен от предната седалка и ме гледаше въпросително.

- Е?

- Не ми говори за това. - вдигнах отбранително ръце. - Нека... нека просто да отидем на проклетата репетиция и да вземем някаква роля и да се свършва. Този ден беше прекалено дълъг.

- Да, и съм сигурен, че си си написала вече домашното по алгебра. - изсмя се Джошуа, поглеждайки в страничното стъкло, за да се убеди, че е безопасно да тръгне.

- Ще си го изкарам на теб, ей! - заплаших го не съвсем на шега.

- Не толкова войнствено, Сам, аз съм на твоя страна! - измърмори той.

- Съжалявам, просто... това няма да свърши добре. Казвам ви го, тази работа няма да свърши добре за никого!

© Йоана Димитрова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Както винаги изключително увлекателно написано! Задължително ще чакам продължение...Макар че мисля, че се досещам как ще свърши всичко!
  • Благодаря за коментарите, и...да, за това с педалите не се сетих. Не съм минавала такива изпити и не ми се е налагало да знам. *гледа невинно* но въпреки това ще го изкарам паника на инструктура, защото това блъскане с колата ми е нужно за по нататъчното развитие на историята.
    И да, идеята ми хрумна още като видях заглавието на корейското филмче, за което ставаше въпрос "100 дни с г-н Арогантност", но нататък няма да има мисля че почти нищо общо с филма, освен подобието в заглавието.
    Ще видя какво мога да направя относно...педалите.
  • по едно време 'зех да се чудя що не му е строшила и другия крак още след "попитах те как ти е името"
  • Ще чакам продължението, въпреки ... педалите
  • Пишеш много увлекателно, Йоана!
    Моите поздравления и добре дошла( поне за мен )!
Propuestas
: ??:??