Карам си колата и си свиркам. По-точно пея. Всъщност нека да съм още по-точна - опитвам се да следвам ритъма на една балада на Соната Арктика. Чакам си на светофара съвсем без нерви и досада. Просто си пея. Шофьорът на колата до мен ме поглежда странно... и си затвори прозореца. Напълно на ясно съм с певческите си възможности. Ако има начин да ми зашият устата, за да не го правя и този начин не е противозаконен и неморален - мъжът ми щеше да го направи още преди години. Но понеже още няма излязъл закон, който да забранява моето пеене на обществени места, аз продължавам да тероризирам хората, които могат по някакъв начин да ме чуят. 

   Всъщност пътувам в софийското задръстване. Сутрин е. Околовръстното. 

   Някой натиска нервно клаксона на колата си. Оглеждам се. Не е за мен или поне не изглежда да е за мен или моето пеене. Една малка групичка пешеходци пробягва по зебрата. Джипа пред мен нервно натиска газта. Поглеждам нищо неподозиращите пешеходци и се зачудих, дали някоя бивша жена на джипа не пресича в момента. Сигурно затова се двоуми дали да ме мине през горките хорица. Явно все пак има зъб на някой от тях, защото веднага след последния дава газ и отлита все още на жълто, като обгазява милите хорица.

   А аз си пея: "I can see how you are beautifull," и леко си натискам педала на газта.

   Карам Алфа, 156, 2.0 - достатъчно мощна да сръчкам оня с джипа пред мен. Егати джипа, мисля си - ако се хакне някъде с него, ша стане на кайма - градски джип, с ламарини като пластмаса... Стигам до 50 км/ч и веднага трябва да намаля - за следващия светофар. Зад мен тоя нещо нервничи. Поглеждам огледалото за задно виждане и го гледам, че се кара на някой по телефона. А е едва 8,30 сутринта... и тоя е без хендс-фрии. Селянин - помислям си и веднага мислено се извинявам на всички мои познати, които сега или когато и да е било са живели на село. Никой от тях не съм чула да натиска клаксона до полуда, да се опитва да мине през изплашените пешеходци или дори да ми покаже среден пръст, докато ме изпреварва на двойно непрекъсната. А аз все пак съм дама. Ако не си личи по дългата ми коса, все пак "буферите ми", които и колана не може да скрие си личат ясно. "Селяни" - изпявам в един тон с песента

   Ама какво ми пука. Нека тоя отпред да си натиска газта. А тоя отзад може да продължава с нервното си каране. Аз ще си пея. Ако от сутринта си скапя деня - егати деня, а? Знам, че клиентите ще ми досаждат с глупавите си претенции, знам, че някои от колегите ще достигнат почти до прага на търпението ми. Почти съм на ясно, че мъжа ми ще мрънка, че пак не съм сготвила. Ама хич не ми пука.

   Ако в крайна сметка позволя на умората, нервите, безпаричието и страха да ме докопат - какъв е смисъла да отивам на работа - най-добре да си тегля куршума още сега - на околовръстното - заобиколена от прахоляка и колите.

   Ей сега, в този миг, в този половин час, сама в колата, аз ще си пея. Няма да обръщам внимание на нервака пред мен, нито на досадника зад мен. Даже няма да се заглеждам по физиономиите на хората по спирките. Просто ще си пея.

   Напук на всичко и всички - ще продължавам да пея - в колата, под душа, докато готвя... ще пея...

   И не защото си мисля, че мога да пея. И не защото ми е весело в момента.

   Ще продължавам да пея, защото адски ме е страх да не се превърна в едно от лицата, които виждам всяка сутрин отвън.