Как да започна? Родих се... Отраснах... Бях там?
Или, може би... Видях. Запомних. И все още го виждам?...
Красивите дни на омагьосващата ледена зима. 1813 година.
Хората се бяха събрали на площада в центъра на малкото германско
градче, ликувайки и подсвирквайки около петима едри мъже,
които влачеха три млади момичета.
Останали без дъх и оковани, те се препъваха и падаха на земята,
докато бяха теглени за косите като животни.
Трудно усещаха вече и ударите, нежната кожа се беше вцепенила
от студ и като че ли преждевременно умираше. Строполиха се на
централна дървена постройка, покрита с лек слой от бял сняг.
Всеки от пазачите извади камшик и започна да налага с него
изтощените от студ и глад тела, а в очите им се виждаше ясно
неустоимото удоволствие и наслада от преживяването.
Писъците отекваха. Губеха се някъде в далечината.
Най- едрият от мъжете хвана едно от момичетата и разкъса
роклята й, след което хвърли голото тяло по-близо до тълпата,
така че да може то да бъде по- добре огледано.
Приближи се и продължи да я удря.
Тънкият слой от сняг беше почервенял. Спокойствие.
Тя чуваше само приглушените удари и виждаше многобройните
усмивки на зяпачите, които крещяха и окуражаваха.
Двете девойки бяха вързани една за друга и изгорени живи.
Остана само тя.
Пазачът я хвана за косите и я изгледа с презрителна усмивка.
Сините й очи бяха станали почти черни, но гордостта в тях
все още не беше угаснала.
Омраза.
Подадоха му груба кожа, с която той завърза ръцете и краката й,
след което я вдигна над главата си и я пренесе до близкия мост.
Там я чакаше свещеник.
Застанал наведен до нея, започна да й шепне:
"Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и Истината не е в нас.
Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни
прости греховете и ни очисти от всяка неправда. Грехът е коварен,
лукав и преследващ ни враг.Той постоянно дебне човешката душа,
за да я оплете в своите мрежи.
Имаш ли надежда в Божието милосърдие?
Укоряваш ли се за своите грехове?
Имаш ли страх от Бога?..."
Тя плю в лицето му.
"Хвърлете я!!! Няма място до нас за еретиците!"-извика пълен с
безумна ярост и гняв.
В следващите секунди тя чувстваше само пронизващите ледени
кристали на водата. Не можеше да помръдне.
Падаше, а се издигаше все по- високо.
Докато всички викове не изчезнаха. И настана Тишина.
... Къде съм? Това място ми се струва толкова познато.
Сякаш съм била тук цяла вечност. Сега виждам всичко.
И всичко е толкова красиво!...
Но..къде съм?
Това ли е адът? Не, не, едва ли...
Вече минах веднъж през него. Или може би минавам през него
откакто се помня? Не знам. Но ще разбера. Тихо е...
В един момент забравих всичко. Светлината ме погълна.
Някой се приближи до мен.
Докосна ме с усмивка и ми подаде ръка.