Вечер пуста. Настъпва краят на един умиращ ден.
Всичко отново твърде пусто е, но само елегична песен оглася стаята ми, изградена от разбитите мечти в живота. И ето, виждам отново на бавен кадър краха на съдбата си. Изгубен съм и сякаш някакси прогонен оставам от тази псевокрасива реалност. Чужд съм и в своя дом.
Дух ли съм? Или просто трябва да бъда човек с каменно сърце?
Трябва ли да съм част от този наш твърде механизиран свят? Ето отговорът на въпросa:
- Не съм свръхчовек, а просто дете на съдбата!
Аз не мога да преглътна днес сълзите, които правят ме човек.
Не мога и да бъда принца от мечтите – не съм роден и за подлец.
Не мога да подаря и слънцето на обичаната жена, защото без слънце бързо ще умра.
Не мога да се чувствам и едно цяло от всичко това, аз съм просто материя с малко душа.
Но не ме съди, човече, не ще ти мине от това, чуждите неволи да упрекваш, а дори да не знаеш кой си ти сега?
© Ноно Якимов Todos los derechos reservados