Агонията на реалността

Вечер пуста. Настъпва  краят на един умиращ ден.
Всичко отново твърде пусто е, но само елегична песен оглася стаята ми, изградена  от разбитите  мечти в живота. И ето, виждам отново на бавен кадър краха на съдбата си. Изгубен съм и сякаш някакси прогонен оставам  от  тази псевокрасива  реалност. Чужд съм и в своя дом. 
 Дух ли съм? Или просто трябва да бъда човек с каменно сърце?
 Трябва ли да съм част от този наш твърде механизиран свят? Ето отговорът на въпросa:
 - Не съм свръхчовек, а просто дете на съдбата!
Аз не мога да преглътна днес сълзите, които правят ме човек.
 Не мога и да бъда принца от мечтите – не съм роден и за подлец.
 Не мога да подаря и слънцето на обичаната жена, защото без слънце бързо ще умра.
 Не мога да се чувствам и едно цяло от всичко това, аз съм просто материя с малко душа.
 Но не ме съди, човече, не ще ти мине от това, чуждите неволи да упрекваш, а дори да не знаеш кой си ти сега?