Стела се среса набързо и се облече за работа. Погледна телефона си и видя, че минава 8 часа. Ако не успееше да хване маршрутното такси, което току що бе спряло пред блока, най–вероятно щеше да закъснее. С бърза крачка тръгна към входната врата, но се спря и се върна да се напръска с марковия френски парфюм, който годеникът й й бе подарил вчера. Кимна одобрително, възхитена от прекрасната миризма, и излезе.

  Не успя да хване маршрутното такси – когато излезе от входа, то вече набираше скорост по булеварда, – така че застана на трамвайната спирка и зачака. Бе нервна, предния ден изпълнителният директор на туристическата агенция, в която работеше, й бе направил забележка за това, че сутрин често закъснява, а сега се очертаваше ново закъснение. Огледа се за такси.

  Една жена на средна възраст, която също чакаше на спирката, се приближи до Стела, мърморейки нещо под носа си. Стела се извърна инстинктивно към нея и в този момент получи мощен шамар по лявата буза, от който направо й причерня пред очите. Жената я изгледа злобно и се отдръпна настрани, псувайки грозно.

  – Ама какво… – подхвана Стела, кокорейки се изненадано, и потърка удареното място. Беше виждала и друг път тази жена на спирката сутрин, но дори не знаеше името й, и със сигурност никога не бе имала вземане – даване с нея. – Защо ме ударихте?

  – Махай се оттук ма! – измуча жената и пристъпи застрашително напред. Явно не бе с всичкия си.

  Стела се изплаши, но успя да запази самообладание дотолкова, че да не избяга.Обърна гръб на лудата и зачака да дойде трамваят. Трепереше, имаше чувството, че всеки момент може да получи подъл удар в гърба.

  Минута по–късно трамваят дойде и Стела се качи. Въздъхна с облекчение, когато видя,че лудата остава да чака на спирката. Тя беше свела притеснено глава и хапеше устни. Стела си помисли, че е възможно жената просто да се е припознала.

  „Все пак можеше да се извини” – помисли си Снела, докато си дупчеше билета.

  На по–следващата спирка се качи контрольор – дебел мъж на около четиридесет години. Стела, която вече се бе поуспокоила, извади билета и го задържа между палеца и показалеца на лявата си ръка, а с другата ръка извади телефона си и започна да преглежда служебните си есемеси.

  Контрольорът взе билета с дебелите си, подобни на кебапчета пръсти, изсумтя нещо, което звучеше като „благодаря”, след което сграбчи китката на Стела и започна да я извива зверски. Стела изпищя, гърчейки се от болка, и изтърва телефона си. Надигна се и опита да се отскубне, но не успя – ръката на мъжа бе като менгеме.

  – Хей, остави момичето! Като няма билет, глоби я, нямаш право да я биеш! – извика един мъж на достолепна възраст. Хората наоколо бяха настръхнали, някои от тях като че ли се канеха да защитят Стела, която стенеше и продължаваше да прави отчаяни опити да се отскубне.

  – Ще види тя! – изръмжа контрольорът и повлече Стела към близката врата. Трамваят спря и вратите му се отвориха със свистене, а секунда по–късно  контрольорът изхвърли Стела навън като мръсно коте.   

  Стела седна на асфалта и през пелената от сълзи, покриваща очите й , видя как контрольорът размахва заканително пръст към нея. Беше съвсем объркана, не можеше да разбере какво става. Измънка уплашено:

  – Но аз имах билет, а дори и да нямах, нямате право…

  Настана суматоха – няколко човека се бяха опълчили срещу грубия контрольор, –  но това не попречи на ватмана да затвори вратите и да подкара трамвая.

  Стела се изправи и подсмърчайки се дотътри до тротоара. Болеше я китката, но не мислеше за болката – опитваше се да разбере какво се случва и защо се случва. „Да не би да е помислил, че билетът е от друго превозно средство?”. Друго логично обяснение не успя да намери. Чак тогава осъзна, че телефонът й остана в трамвая. Направо й призля.   

  Тръгна по тротоара, оглеждайки се за такси. Смяташе да настигне трамвая и да си прибере телефона, ако някой вече не го бе прибрал. Смяташе и да издере очите на наглия контрольор. Беше много ядосана, но и объркана и изплашена. Всеки път, когато се разминаваше с хора, тялото й се напрягаше като струна.

  Най– накрая се появи такси, и то празно.

  Качи се в таксито и даде указания на шофьора, който стисна волана, посегна към скоростния лост и … изпсува.

  – Моля ви, слезте – каза той. Ставите на пръстите му бяха побелели от стискане на волана.

  – Защо? – каза стреснато Стела и опря гръб във вратата, приготвяйки се за отбрана. 

  – Защото… защото може да пострадате…

  Стела изхвърча като тапа навън; сърцето й бумтеше, виеше ù се свят от напрежение.

  – Защо се държите така с мен, по дяволите! – изкрещя тя. – Нищо не съм направила! На никого зло не съм сторила!

  – Не знам, просто не знам, съжалявам – отвърна шофьорът и потегли с мръсна газ.

  Стела седна на тротоара и заплака. Копнееше да се прибере вкъщи да залости вратата и да остане сама със себе си, поне докато нещата не се изяснят, а те дали щяха да се изяснят…

  Усети докосване по рамото и стреснато се извърна назад. Зад нея стояха съседката й от втория етаж Илиана и сина й – четиригодишна момченце на име Деян.

  – Стели, какво е станало, защо плачеш?

  Стела прехапа устни и изгледа подозрително Илиана, вече не вярваше на никого. Но Илиана не изглеждаше агресивно настроена, което, с оглед на случилото се, бе същинско чудо.

  Стела разказа на съседката си само за случката в трамвая, просто не желаеше да споделя всичко, защото като цяло нещата изглеждаха адски абсурдни и странни, после двете отидоха в близкото заведение и си поръчаха кафе. Деян отиде да си играе на катерушките. Стела обади на шефа си от телефона на Илиана и помоли за един ден отпуск. Шефът изсумтя недоволно, но не се възпротиви.

  Стела постепенно се успокояваше; компанията на Илиана ù бе много приятна, не за друго, ами защото съседката не проявяваше никакви признаци на агресия. Иначе си говореха за тривиални неща, които обаче за Стела бяха мехлем за душата със своята нормалност.

  Илиана извика сина си да пийне натурален сок и Деян веднага дойде и се завря под масата, където се заигра с нещо.

  – Деяне, сокчето – повтори Илиана.

  Деян не се показа… защото бе решил да забие парчето стъкло, което бе намерил в пясъчника, в крака на Стела.          

   Стела усети остра болка и изписка. Когато наведе глава, видя, че в прасеца й, малко над глезена, е зейнала десетсантиметрова рана, от която шурти кръв.        

  Смаяната Илиана закрещя на сина си и го шамароса , след като му отне със сила импровизираното оръжие. А Стела бе толкова шокирана, че дори не се сещаше да притисне раната с длан. Паниката бе на път да превземе съзнанието ù.      

  Линейката дойде бързо, за не повече от петнайсет минути.

  Лекарят от спешния кабинет в болницата, който заши и превърза раната на Стела, бе страшно нервен, но това не му попречи да си свърши професионално работата. Когато Стела му благодари на излизане, той смутено каза:

  – Госпожице, вървете си, по–бързо, моля! Много съм зает!       

  Той бе смутен, защото за пръв в кариерата си бе изпитал желание да нарани пациент. Бе изпитал желание да разпори още повече крака на тази симпатична млада жена, или да хване глезена й с две ръце и да го завърти рязко настрани, докато костите не изпукат, или да отреже малкия й пръст, с най–острия скалпел.

  Стела докуцука до стоянката за таксита и след продължително избиране се качи при един млад мъж с очила, който, за щастие, се държа съвсем нормално. Стела направо се изненада.

  Пред входа на кооперацията, в която живееше, я чакаше нова изненада в лицето на клошаря Ненко – специалист по конспиративни теории – , за когото в квартала се говореше, че допреди двайсет години бил преподавател в Химико–технологичния университет. Ненко престана да рови в контейнера и се извърна към куцукащата към входа Стела. В ръката си държеше една от онези странни на вид  куки, с помощта на които клошарите вадят „ценните” боклуци.

  Стела замръзна на място, цялата трепереше. А Ненко подсмъркна и заговори троснато:

  – Момиче, ти акъл в главата имаш ли? Как можа да се напръскаш точно с този парфюм!

  – Ама той е френски, и то скъпа марка – отвърна предпазливо Стела, приготвяйки се за бой.

  – Много добре знам аз каква марка е.

  – И какво, на лошо ли мирише? – изсъска тя.

  – Проблемът не е в миризмата, а в съставките – каза Ненко и размаха ядосано куката, при което Стела заотстъпва назад, кокорейки се уплашено.

  – Не се страхувай, аз не съм от онези. Мен миризмата от контейнерите ме опази, както и някои други неща.  

  – Какво?

  – Не съм податлив на зловредни парфюми.

  – Какво, какво?

  – Няма значение. Биха ли те много днес?

  – Поотупаха ме.

  – Хвърли този парфюм и всичко ще е наред.

  – Ама той е френски, скъп, и мирише хубаво, и ми е подарък от…

  – Момиче, слушай сега внимателно. Управляващите вече години наред слагат във водата специални препарати, от които хората стават кротки и покорни. Затова никой не протестира, дори когато се вършат нагли престъпление и нечувани несправедливости. Аз знам формулата. Та значи…

  – Напротив, хората протестират, миналото лято …

  – Нищо подобно, това бе просто забавление. Ти нямаш представа как се е протестирало преди сто години, когато водата е била чиста. Аз затова вече пия само бира. Но да се върнем на въпроса. Съставките на този твой френски парфюм влизат във взаимодействие с препарата и го неутрализират и модифицират, така да се каже, затова някои хора проявяват изблици на агресия.

  Стела потърка отеклата си буза и се замисли. Каза:

  – Хубаво е, когато нещата имат логично обяснение. Но не ми се вярва…

  – Като не ти се вярва, залей се с този парфюм отново, да видим дали няма да ти разбият съвсем сладката муцунка.

  – Ама много хора по света ползват този парфюм, а никой не ги бие.

  – Защото в другите страни във водата слагат по–качествени препарати против агресия, които имат съвсем друга химическа формула. Разбра ли сега?           

  – Годеникът ми ще се разсърди, ако изхвърля парфюма.

  – Излей шишето и сложи в него нещо друго. Руски афтършейв „Сидеровка”, например. Той има сходна миризма … освен това не взаимодейства с препарата.  

  – Предпочитам да смърдя на пот – измънка Стела.

  – Е, нищо чудно това да е най–правилното решение. И се пази от водата!

  – Ще се пазя, Ненко, ще се пазя.