Валдемар, учителят по литература, машинално преглеждаше домашните, докато погледът му не се спря на един разказ.

Видимо впечатлен, го изчете на един дъх.

Струваше му се невероятно дванадесетгодишно момче да измисли и поднесе по такъв начин историята.

На следващия ден срещна Ханс в коридора и попита кой му е помагал.

Момчето категорично каза, че сам е написал домашното, което събуди гнева на преподавателя.

След като би звънеца и класната стая се напълни, изкара младежа на дъската.

- Андерсен, прочети пред другарчетата какво си написал.

Ханс отвори тетрадката и започна с равен глас:

- Беше толкова студено, че чак болеше от студ. Валеше сняг и мръкваше. Последната вечер на годината, новогодишната вечер.

Малко бедно момиче вървеше през мрака и студа по улицата, гологлаво и босоного. То излезе от къщи по чехли, но те не топлеха много. Бяха много големи. Последна ги беше носила майка ú – толкова големи бяха. Малката ги изгуби, когато хукна да пресича улицата, защото две коли профучаха покрай нея с бясна скорост. Единият чехъл тя не можа да намери, а едно момче избяга с другия. То ú рече, че ще направи от него люлка, когато му се родят деца.

Децата слушаха в захлас, което допълнително подразни учителя.

- Достатъчно! Седни си на мястото. - Ученици, как мислите, дали Ханс е авторът или някой друг?

Последвалото мълчание увеличи напрежението и той изгони Ханс с думите:

- Махай се от очите ми и не се връщай, докато не признаеш кой ти помогна!

Това беше последната им среща.

Години по-късно, Андерсен получи писмо. Отдавна беше прочут писател, така че не се учудваше на препълнената си поща, но подателят привлече вниманието му.

На белия лист имаше написано само едно изречение.

"Ако можех да пиша като теб, щях да съм най-щастливия човек на света!"

                                                                                                                               Валдемар