Последна глава

                  The Last Star

    Алексис и Стилиян тръгнаха към пещерата. Не взеха нищо със себе си, защото знаеха, че ще изчезне. Беше малко преди залез и слънцето бе оцветило цялото небе в червено. Вятърът бе така издухал облаците, че те приличаха на размъкнат захарен памук.

    - Толкова е... Как беше „beautiful" на български? - попита момичето.

    - Искаш да кажеш „красиво" - отвърна Стенли.

    - Толкова е красиво! Не е за вярване, че всичко наоколо е изкуствено.

    Те излязоха от селото, а то се превърна на сияйни искрици, които излетяха, понесени от вятъра. Двамата вървяха мълчаливо, а Стилиян се вглеждаше във всяко кътче, което като малък е посещавал, във всяко дърво, всеки камък, всяка тревица... И всичко му изглеждаше съвършено, защото знаеше, че няма да се върне никога тук.

    Те стигнаха до пещерата. Обърнаха се, за да видят за последен път слънцето. То се бе вече скрило до половината и наоколо плъзна сумрака. Здрачът бе толкова омаен, че Алексис и Стилиян усетиха някакво опиянение. Изведнъж и слънцето избухна, а по целия небосвод плъзнаха малки сияйни точици.

    - И неговата задача свърши - прошепна Стилиян. - Но не е чак толкова тъмно. Виждам те отлично!

    Алексис забеляза, че и луната и звездите са изчезнали и рече:

    - Е, слънцето бе the last star, в нашия живот.

    Стенли не я поправи. Той не беше на „ти" с английкия, но се досети, че „the last star" oзначава „последната звезда".

    - Я, та аз не съм се превърнал във върколак! - възкликна Стилиян.

    - Нали хуманоидите казаха, че единствения начин да се спасиш е да отведем хората в Реалния свят или нещо подобно.

    - Нека не влизаме още! Да постоим още малко!

    Двамата мълчаливо гледаха сумрачния свят и чак сега осъзнаваха, че няма връщане назад. Сърцата им започнаха да се свиват от тъга. Но пък от плещите им се бе смъкнал огромен товар.

    - „Танцувала ли си дявола на лунна светлина?" - изсмя се гръмогласно Алексис. - Сега се сетих къде съм го чувала.

    - Къде?

    - Във филма „Батман". Но какво общо има тази фраза с Атлантида нямам и грам представа.

    Мракът ставаше все по плътен. Но изведнъж хиляди искрици пламнаха на ръба на хоризонта, сливащ земята с небето. Светът започна малко по малко да изчезва, но гледката бе най-невероятното нещо, което двамата бяха виждали някога.

    - Никога не съм те питала, та сега се сетих - рече Алексис, - ти имаш ли си гадже?

    - Ами... малко преди да се запозная с теб имах. Но скъсахме. Мисля, че не я обичах истински. А ти?

    - Сигурно няма да ми повярваш - усмихна се момичето, - но до сега съм си нямала приятел. Знам, че ти изглежда странно, но момчето, което ще има привилегията да владее моето сърце, ще бъде най-всеотдайния и мил човек на света. Ще ме харесва такава, каквато съм и никога няма да поиска от мен да бъда някоя друга. Нали знаеш, че за всеки влак си има пътници.

    - Звучи красиво! - въздъхна Стилиян. Той осъзна, че Алексис е най-страхотния човек, който някога е познавал. Той не би заменил приятелството ù за нищо на света. Та тя бе най-добрия му приятел, по дяволите! Момичето бе на същото мнение. Тя знаеше, че двамата със Стенли, никога няма да се скарат за нещо. Ако го бе познавала от по-малко време и не бяха изживели всичките тези премеждия заедно, може би тя щеше да се влюби в него. Но знаеше, че вместо това, тя бе срещнала един ИСТИНСКИ приятел. Такъв, какъвто тя отдавна търсеше.

    - Как виждаш бъдещето? - попита Стенли. Момичето затвори очи, след малко ги отвори и рече:

    - Гледал ли си Епизод I „Невидима заплаха"? Нещо подобно!

    - Междузвездни войни? Готино! Люк Скайуокър да ни е на помощ!

    - О, престани!

    - И нека Силата бъде с нас! - изсмя се саркастично Стилиян и това бяха последните му думи тук, в този Фалшив свят.

    - Да вървим! - въздъхна Алексис.

    Двамата влязоха в пещерата и тръгнаха напред, макар да не виждаха нищо. Вървяха доста дълго време. След това стигнаха до дупката, спуснаха се по склона и продължиха да вървят. В Изгубената империя светлината бе по добра. Една огромна черна дупка им се наби в очите.

    - Тук трябва да е! - рече Алексис. Тя целуна Стенли по бузата и скочи в неизвестността. Стилиян въздъхна и бързо я последва...

    Алексис отвори очи. Бе у дома си, на топло в леглото. Тя стана и погледна през прозореца. Лондон никога до сега не ù се бе струвал толкова красив.

    КРАЙ

                                                                                                    11.04.2004г.
автор: Nick Dracula