АЛЕРГИЧНИЯТ  ПРИНЦ

Имало в една страна цар и царица, които си имали едно-едничко детенце - момче. Те много го обичали и му угаждали и на най-големите капризи.

            Веднъж, през зимата, когато било още студено и нямало почти никакви плодове и зеленчуци, кралят заповядал да донесат портокали от южните страни за кралското семейство. Донесли ги и синът му ял с голям апетит, но портокалите били застояли, а принцът бил много малък и се натровил. Спасили го, естествено, но оттогава принцът се изпълнил с отвращение към портокалите. Нещо повече - изпълнил се с отвращение към всички оранжеви плодове и зеленчуци и даже по принцип – към всичко оранжево. Царят, като видял, че синът му страда от такава фобия, променил дневния ред относно оранжевото не само в двореца, но и в цялата страна. Хората  не трябвало да носят никакви оранжеви дрехи, червенокосите дами и господа били принудени да се боядисат, сградите в никакъв случай не се оцветявали в оранжево. Направен бил и закон за земеделието, флората и фауната, като не се отглеждали никакви оранжеви плодове и зеленчуци, невенът и другите оранжеви цветя били изкоренени, а червените лисици - избити до крак, та да не би в тази държава нещо оранжево да покаже свободното си присъствие. Дори оранжевите листа на някои дървета през есента трябвало да се боядисват, докато не опадвали съвсем. Иначе, такива насъщни неща като огъня царят не забранил, естествено, но само за двореца накарал офталмолози да направят специални очила на сина му за гледане на  огън. Те действали и за гледане на залези.

            Принцът растял щастлив далеч от оранжевото много години. И бил щастлив, въпреки че майка му починала, преди да навърши тринайсет години. Когато бил на четиринайсет, баща му обявил война на едно друго кралство и заминал да се бие. Синът му бил още млад за това. Войната била ожесточена и кървава, но за щастие войската на нашия крал спечелила. Войниците носели много пленници от победената страна. Измежду тях имало една жрица. Тя била най-голямата жрица на бога на Слънцето в победената страна. Много от военните на краля искали да я убият, защото се покланяла на чужд на тях бог и имала един неприличен за страната им медальон. Той бил оранжев, кехлибарен медальон, с вграден в него умрял бръмбар. Точно защото бил оранжев, те искали или да я убият или да ù вземат и  унищожат медальона. Допитали се първо до царя. Той, преди да я види, можел и да не я пощади, но след като му я показали,  внезапно се влюбил в нея и заповядал да я помилват. Кралят просто ù казал да махне медальона, но тя му разправила, че той бил тайната на живота ù. Оставен бил като завещание от баща ù, който бил миньор и сам го изкъртил. Тогава той и майка ù нямали дете от много дълго време. Когато той добил медальона (началникът  решил да му го подари в знак на благодарност за дългата и вярна служба), като по чудо им се родило отроче и това била тя. По съвета на една врачка, когато навършила седем години, тя за първи път сложила медальона, със заръката да не го маха, защото ако го махнела, щяла да умре.

Кралят се трогнал от историята и дори решил да се ожени за нея. Тя наистина била много красива. Имала разкошна кестенява къдрава коса, носела златни обеци и гривни, била облечена в дрехи от кожа на ягуар, а на врата си - освен споменатия медальон - носела и гердан от тигрови зъби. За кожата на ягуар, която носела, царят я помолил да я махне, защото и тя се оранжевеела, а вместо нея да сложи златотъкани царски дрехи. Тя направила компромис, защото поне от дрехата ù животът ù не зависел.  Освен това скрила медальона си в златна капсула и отново го нанизала на синджира му. Капсулата можела да се отваря и затваря по нейно желание и възможност, а медальонът пак си действал.

            Когато жрицата обаче си представила затворения дворцов живот, който щяла да води отсега нататък, тя малко се натъжила за планинския простор и красота, но царят ù обещал, че преди да се оженят официално, ще ù съгради специален храм на един хълм в околностите на двореца, за да може тя да се моли там на божеството си и да му принася жертви. При това хълмът бил на изток. Освен всичко царят заповядал да не  убиват нито един жрец в победеното царство и да не бъде разрушаван нито един оракул и хората там да продължават да изповядват свободно религията си.

            След построяването на обещания храм, царят и жрицата се оженили, въпреки настойчивите възражения на съветниците и министрите на царя, според които жрицата не била нищо друго, освен една неправоимаща чуждопоклонница. Царят обаче не ги слушал изобщо. На свой ред пък жрицата приела като свое дете принца. У нея нямало злоба. Тя даже го глезела, като му приготвяла специални деликатесни „слънчеви” меденки, печени на слънчева светлина, но как точно ги е пекла, няма да обясняваме.

         Нека да се върнем сега на по-важното. Откакто царят се оженил за жрицата, възникнали много опити за покушения срещу нея (народът на нашия цар още не  признавал чужденката и имал лоши подозрения спрямо нея). Но опитите за покушение оставали винаги неуспешни, поради силата на жрицата и нейния медальон. Имало обаче и терористи от другата страна. Понеже тя все пак не била независима, а подвластна на нашият крал, пък и законите му за оранжевото трудно се спазвали в тази страна (основните овощни култури там били оранжеви, а много от жителите били червенокоси), хората там започнали да се бунтуват.

            Един ден, когато принцът навършвал шестнадесет години, в двореца от някой си придворен, роднина на краля, бил внесен един подарък за него. Той бил затворен в една картонена кутия и увит в хартия. Когато го отвили, подаръкът се оказал… механична играчка - орангутан с чинели, които се удряли с дръпване на опашката. Принцът се ужасил от оранжевата играчка. Нещо повече. Той се поболял. Лицето му пребледняло, позеленяло, поморавяло, изпотило се и го хванала ужасяваща треска. (От повече от 10 години не бил виждал този омразен за него цвят).

            Цялото царство изпаднало в паника. Принцът умира! Как да го спасим? Къде е злосторникът, изпратил му това изчадие? Оказало се, че подаръкът бил подменен от някакъв шпионин от победеното кралство, промъкнал се тайно в двореца. Истинският подарък щял да бъде един скъпоценен, инкрустиран с диаманти щит. Накрая успели да хванат престъпника, но тогава останал само въпросът как да излекуват принца. Това изобщо не било лесно, защото принцът все повече вехнел и отпадал и макар че  идвали всякакви лечители, никой не можал да даде траен цяр за болестта му.

            Изведнъж жрицата се досетила за нещо, за което толкова дълго била мълчала, че дори била забравила. Тя знаела един ритуал, който със сигурност можел да спаси принца. Той обаче щял да ù коства живота.  И въпреки всичко тя била готова да се жертва, понеже, както по-рано казахме, тя обичала принца като свой син.

            Поговорила с краля. На него му било малко трудно да приеме, че трябва да се раздели с любимата жена, но все пак той обичал сина си като самия себе си и бащината любов отстъпила на тази към нея. А пък и принцът бил престолонаследник.  Жрицата казала, че ритуалът трябва да се изпълни по време на слънчево затъмнение, а тъкмо сега имали късмет, защото след седмица се очаквало това явление. Дотогава  чародейката дала на царя рецепта за една облекчаваща болестта каша за принца, за да може да  издържи той до тогава. Писала и писмо до Главния оракул на Слънцето в автономията ù и всички нейни колеги-жреци там, че ще се наложи да извърши свещения ритуал. Царят пък написал поверително писмо до правителството на автономията, че в замяна  на живота на жрицата той ще върне завладените територии на автономното кралство.

              Дошъл уреченият ден на затъмнението. Към обед всички прозорци на палата били със спуснати завеси. Жрицата взела ръката на принца, който бил завързан с черна кърпа на очите, а тя била със специални очила от опушено стъкло. Тя повела принца по градината на двореца, докато стигнали и се изкачили до хълма с нейното светилище. До храма имало един висок обелиск. Двамата застанали така, че острието на обелиска да опира към слънцето по такъв начин, че сякаш ще го прободе. Жрицата и принцът  стояли от двете му страни, държейки се за ръка. Когато затъмнението започнало, тя свалила и издигнала в ръка медальона си, така че да е на линията на слънчевия диск и пред очите на принца, като му казала да свали превръзката си и да гледа само амулета. Когато кулминацията на затъмнението настъпила, луната покрила изцяло слънчевия диск и само ореол от светлина се виждал зад нея, медальонът започнал сякаш да гори и да пламти. Бръмбарът, заключен в него пък, започнал да си мърда крачетата, сякаш бил проснат по гръб. Силната енергия от амулета влязла в тялото на принца първо през очите, които го заболели, после през мозъка, после през сърцето и белите дробове. Той усетил, сякаш че пламва, сърцето му натежава и трудно диша, но не му станало лошо, а даже му се сторило, че пламъкът в него го заздравява и закалява. След един миг усетил наистина сила в себе си, спрял да се поти и сърцето му забило нормално. Белите му дробове също се прочистили. Моментът на затъмнението бил вече свършил и луната се освободила от прегръдката на слънцето. Жрицата обаче започнала да се чувства много слаба. Отначало била адски уморена и болки пронизвали цялото ù тяло (но издържала), после започнала да изнемощява и отпада, а накрая изгубила съзнание и припаднала. Принцът изкрещял от ужас (той не знаел, че излекуването му ще ù коства живота). Клекнал до нея и започнал да я разтърсва, за да я свести, но не можал да направи нищо. Хукнал към двореца, за да повика краля и кралския лекар. Ала когато дошли на мястото на произшествието, на хълма до обелиска тялото го нямало. Вместо това, на тревата там била израснала една  чудно хубава оранжева лилия, а до нея пълзял черен бръмбар. Очилата на жрицата също лежели до тях на тревата. Всички, естествено, се досетили, че това трябвало да е преобразеното тяло на чародейката, а до него - освободеният от заклинанието бръмбар от амулета ù. Принцът вече спокойно можел да гледа цветето, без да му стане лошо.

След спасителната саможертва на жрицата, над разцъфналата лилия ù построили паметник, а бръмбарът сложили в малко терариумче и го подарили заедно с очилата ù на Оракула на Слънцето в нейната автономна страна.

            Излишно е да се казва, че от този ден нататък кралят отменил законите за оранжевото в кралството и наистина върнал независимостта на завладените територии на автономната страна. И не само това, а и въвел в своята родина религията и ритуалите на тази страна. Младият принц пък пораснал  здрав, як и безстрашен и управлявал мъдро и справедливо бащиното си царство.