Октомври, 2000
Отбягваш ме, връщаш ме назад - там откъдето започнахме. Отново на двадесет и две, когато толкова много мечтаех за теб. Когато те зовях, както листата зоват дъжда насред безжалостното слънце. Губиш се, за да ме изживееш отново там на брега... За да ти донеса онзи трепет, с който ускорих дишането ти, с който изтръгнах сърцето ти, целунах го и издълбах завинаги името си върху него. А после го върнах обратно в тялото ти, за да изтласква кръвта, правейки ме част от течната плазма поддържаща равновесието на живота у теб.
Тогава аз ти казах, че любовта е страст и лудост и обсебване, напрежение, като при пресичане на магистрала, изтощение, като след кръводаряване... симбиоза. А ти се усмихна и ми каза, че всъщност любовта не е никаква, ние сме някакви и й придаваме своите качества... Каза и още нещо, че през целия си живот досега, не сме живели истински, а сме се приготвяли за срещата ни. Аз, разбира се не ти повярвах, беше прекалено имагинерно дори за мен. Никога не съм успявал ...