Октомври, 2000

Отбягваш ме, връщаш ме назад - там откъдето започнахме. Отново на двадесет и две, когато толкова много мечтаех за теб. Когато те зовях, както листата зоват дъжда насред безжалостното слънце. Губиш се, за да ме изживееш отново там на брега... За да ти донеса онзи трепет, с който ускорих дишането ти, с който изтръгнах сърцето ти, целунах го и издълбах завинаги името си върху него. А после го върнах обратно в тялото ти, за да изтласква кръвта, правейки ме част от течната плазма поддържаща равновесието на живота у теб.

Тогава аз ти казах, че любовта е страст и лудост и обсебване, напрежение, като при пресичане на магистрала, изтощение, като след кръводаряване... симбиоза. А ти се усмихна и ми каза, че всъщност любовта не е никаква, ние сме някакви и й придаваме своите качества...  Каза и още нещо, че през целия си живот досега, не сме живели истински, а сме се приготвяли за срещата ни. Аз, разбира се не ти повярвах, беше прекалено имагинерно дори за мен. Никога не съм успявала да разгадавам знаците по пътя си или да се вслушвам във вътрешния си глас и затова може би не съм почувствала приближаването ти. Споделих го с теб и тогава, дори не знам как, въпреки че ни деляха повече метър и половина разстояние, ти неочаквано направи две едновременни движения. Едната ти ръка ме прегърна през гърдите, а с другата хвана косата ми. Интензивния момент направо ме подкоси...

“Ето така нали, приближавам се, зад теб, без дори да го искаш?”. Ръката ти изчака пулса ми да се нормализира. Понякога си мисля, че правиш всичко, просто за да изучиш реакциите ми. В състояние си дори да ме докараш до ръба на немощен плач, само за да ме вземеш после в обятията си и да усетиш вкуса... и на ТВОИТЕ сълзи... Ти ме тестваш и това ти носи неподозирана наслада...

“Не, не е това, аз просто искам да стигам с теб, до дъното и после до върха... И не ми казвай, че не си ме усетила, че ще се появя в живота ти. Помисли!” Дланите ти обхванаха главата ми, а настоятелния ти поглед се впи в мен: " Спомни си! Спомни си!" - повтаряше го докато серията от думи преливащи от заповед към молба задейства вътрешния механизъм на мозъка ми и ме докараха почти до транс.

...и всичко сякаш постепенно се проясняваше, защото топлината от ръцете ти беше толкова силна, че светеше... и аз Те видях... и си спомних...

Аз те бях предусетила, но без да ти придавам форма, така както природата предусеща настъпването на пролетта. Може би като леко движение породено от пърхането на пеперуда или като замайване от рязко поет възбуждащ аромат, или като необяснима енергия, нахлуваща от свежия морски бриз. Или, като не знам... просто нещо във въздуха... надигащо се... идващо... приближаващо се...  и изтриващо всичко от паметта ми за да ми поднесе един нов свят... свят на а_м_н_е_з_и_я

И Ние бяхМЕ... за което светът ни отрече...

А сега...

ме избягваш....

...защото не мога да остана... с теб... ти искаш нещо, което аз не мога да ти дам - АМНЕЗИЯ. Не е толкова лесно… да забравя...  и да започна от начало.

Ти просто закъсня... за мен...

И ето...

...последните Ни думи...

Твоите към мен: Ти не разбираш, че си обречена да си моя, нали? Когато целуваш чуждите устни, когато шепнеш другото име... когато той те обладава и когато свършваш... тогава ще си най-много Моя... защото той, ще съм аз, и любовта му ще е една от моите проекции върху теб... и ръцете му продължение на моите... ръце...

Не искам да страдаш... за любов. За това ще ти Го пращам, и Него и Другия... но за малко... докато се измориш... докато се предадеш! Докато се откажеш от дерзанията си да ме сравняваш и сълзите ти не тръгнат по моите стъпки. Наказана си да те обичам... да съм там всеки път, когато забравиш името ми, да присъствам точно там, където липсвам най-много. Докато сърцето ми свърши и спре, а после не знам, не обещавам нищо...

Исках от теб всичко! Ето това съм аз и моята любов е такава. Тя е отражение на самия мен. За това е така погубваща...

Моите думи към теб: Върни се тук, в Rhrodes, един ден на същото това място, аз ще съм оставила нещо за теб... нарича се "Любов без притежание"

Ето това е моята любов,  но това не съм аз. Аз съм много по-малко... и затова те исках... дори и по-малко... но ти не искаш така. Ние сме различни...

И все пак ще се наричам Moira! Ти знаеш... От онзи момент, в който ми каза, че всички букви от името ми се съдържат в твоето.

  А амнезията беше невъзможна - тя не е решение, а бягство.