Бостън - 1971 година след Христа

Майкъл Прачет се събуди облян в пот, въпреки намаленото парно отопление. Бе нощ, но тревожните мисли около трагичната смърт на Питър Фланегън не му даваха мира. Прачет се пресегна и запали лампата на нощното шкафче. Погледна към часовника – беше 5 часа. Надигна се, седна на леглото и прокара ръка през мокрото си чело. Съпругата му се размърда от другата страна на леглото, повдигна глава и разтърка сънено очи.

-  Какво има, Майкъл? Защо не спиш? – попита Лора.

Прачет се извърна, наведе се и я целуна нежно по бузата.

-  Нищо, мила. Май прекалих с пилешките крилца снощи. Ще изляза малко навън, а ти заспивай. Още е рано.

Прачет обу домашните си чехли, наметна халат, угаси лампата и напусна спалнята. Щом слезе в кухнята, взе ключа от бараката, вдигна яката на халата и излезе. Досегът му със студения февруарски вятър го разбуди окончателно и той несъзнателно потрепери.

Прецизната работа по корабните макети действаше успокояващо на нервите му. По време на заниманията си в бараката забравяше за всички тревоги на забързаното ежедневие, а това му помагаше да проясни мисълта си. А сега тя трябваше да е по-ясна от всякога.

Майкъл Прачет бе осъзнал, че случайно дочутият разговор на кораба има някаква връзка с убийството на Фланегън. Чувстваше, че дори и да греши, бе длъжен да разкаже за това в полицията. Знаеше, че никой друг, освен онзи мъж, когото видя съвсем бегло, не би могъл да потвърди думите му. Но въпреки това трябваше да изпълни дълга си. Най-малкото, за да бъде чист пред паметта на Фланегън.

Когато първите лъчи на слънцето се показаха откъм океана, Майкъл Прачет бе приключил с работата си в бараката и вече обличаше анцуга си за джогинг. Движеше се тихо във всекидневната, стремейки се да не вдига шум, за да не събуди съпругата и сина си, които спяха на втория етаж. Приближи до хладилника и взе оставените върху него ключове за колата. Обу маратонките си и тихо затвори външната врата. Смяташе да отиде бързо до първия полицейски участък в града, да даде показания и да се върне преди закуска.

Зад вратата на гаража се криеше великолепен червен Форд Мустанг модел Мах 1, а под капака му дремеше мощност от невероятните 335 коня. Майкъл обичаше бързите коли още от дете и най-накрая бе осъществил мечтата си да има това бижу. Метна се на кожената седалка и завъртя ключа на стартера. Двигателят изръмжа като разбуден от сладка дрямка звяр. Автомобилът излезе бавно от гаража и спря. Прачет излезе от него, за да затвори обратно вратите на гаража. Той обаче не погледна към бетонния под, където досега бе стояла колата. Ако го бе направил щеше да види локва от белезникава течност.

Мустангът бавно се насочи към улицата, сви вдясно и с мощен тласък се отправи на Север по крайбрежния път към града. В този ранен час нямаше почти никакво движение, така че Майкъл натисна смело педала на газта и автомобилът се втурна по криволичещия път. Мъжът зад волана се унасяше все повече и повече от устрема на ускорението и с тръпнещо удоволствие превключваше скоростите. От време на време хвърляше поглед към лудо подскачащата стрелка на оборотомера. Нито упреците на жена му, нито глобите за каране с превишена скорост можеха да откажат Майкъл от манията му за състезателно шофиране. Скоро щеше да се покаже най-дългата и права отсечка от пътя, на която той обикновено изпробваше цялата мощност на всичките 335 конски сили на колата си. Майкъл насочи Мустанга по средата на пътя, превключи на четвърта скорост и натисна газта. Белите петна на осевата линия започнаха да изчезват под колата все по-бързо и по-бързо, накрая почти се сляха. Усещането наистина бе шеметно, Прачет почти бе забравил за причината, заради която отиваше в града. Той чуваше рева на двигателя, а десният му крак оказваше все по-силен натиск върху педала на газта.

В края на правия участък следваше сравнително плавен десен завой, последван от остър ляв. На 150 ярда преди първата крива Прачет отпусна газта, прехвърли стъпалото си на спирачката и плавно я натисна. Но колата не се подчини и дори увеличи скоростта си. Прачет настъпи педала до край, но реакция не последва, а автомобилът вече навлизаше в завоя.  Майкъл осъзна болезнената истина, че спирачките не работеха. Стисна здраво волана и успя да вземе завоя. Автомобилът се движеше по външния край на пътя, а широките 17 цола зимни гуми почти опряха в банкета. Прачет се поуспокои малко, но в следващия миг кръвта му се смрази от вида на внезапно изникналия ляв остър завой. Инстинктивно рязко завъртя волана вляво, но задницата на Мустанга поднесе и автомобилът се завъртя.

Секунди по-късно червената кола летеше в пропастта, зейнала до пътя. Преди да падне в зеленикавите води на океана, автомобилът се удари с предницата си в скала, преобърна се във въздуха и бързо потъна. На повърхността остана само образувалата се пяна, която лека-полека започна да се разсейва.