Египет – наши дни

Микробусите спряха пред два скромни хотела. Точно срещу тях се издигаше добре поддържаната сграда на гарата, построена някъде в началото на миналия век. Загазиг или Заази, както го наричаха местните жители, се намираше в делтата на Нил, на 50 мили североизточно от Кайро и бе център на провинция Шаркия. Градът бе встрани от туристическите дестинации и неговите жители – около 270 000 на брой, рядко виждаха чужденци по улиците си. По тази причина те не можеха да изрекат на английски дори и популярни думи като: здравейте, добре дошли или пък да попитат: как се казвате. Въпреки това се гордееха с университета си, но за основна атракция се считаха руините на древния Бубастис, които се намираха само на половин миля на юг от предградията.

Хотел “Марина”, където се настани американската група, не впечатляваше с нищо и съдържаше едва 32 стаи, повечето двойни. Водачът на микробусите Амал се оказа негов собственик и постоянно повтаряше с нескрита гордост, че това е най-доброто място за отсядане в Загазиг. Все пак рекламата се оказа малко по-напудрена от действителността. Само половин час след настаняването си, момичетата наизскачаха от стаите по халати и бурно започнаха да изразяват негодувание от липсата на топла вода.

-  Тук е много горещо. На нас не ни трябва топла вода – обясняваше на смешния си английски Амал, вдигайки извинително ръце в знак, че нищо не може да направи за решаване на проблема.

-  Е, значи ще се каляваме – промърмори примирително Сали, която предвождаше бунта на недоволните. – Хайде, момичета, бегом по стаите и погледнете нещата откъм добрата им страна. Студената вода е добра за стягане на кожата. Ами представете си ако изобщо нямаше вода?

Ала изненадите не спряха дотук. Оказа се, че в менюто на ресторанта има само едно ястие – кофта с тахини. Някаква пихтиеста маса, залята със сусамова паста и украсена със зелена салата. Повечето от студентите излязоха от ресторанта с вкиснати и начумерени физиономии. Ако искаха да спрат къркоренето на празните си стомаси, трябваше да намерят по-подходящи източници за задоволяване на гастрономическите си вкусове. А такива може би имаше по изпълнените с хора улици на града. Така поне щяха да придобият и първи впечатления за новото си място на пребиваване.

Линда О’Браян и секретарката ѝ Сали Дебъроу също решиха да направят една разходка. Но за по-сигурно помолиха Джим Робинсън да ги придружи и той разбира се, веднага се съгласи. Професор Коен отказа учтиво да се присъедини, извинявайки се с многото си задължения.

В началото бе странно. Местните хора ги заглеждаха с интерес, децата ги сочеха с пръст и шумно коментираха появата им на своя неразбираем език. Много от хората по улиците им махаха. Постепенно тримата американци се отпуснаха и дори започнаха да отвръщат на приветливите им поздрави.

-  Тук хората са големи сладури – отбеляза с възторг Сали, която отвърна на жеста на един продавач, които ѝ се ухили от сергия на тротоара. – Само дето нищо не им разбирам.

-  Урок номер едно – обади се Джим. – Първата дума, която трябва да научите на арабски, е фейн.

-  И какво означава? – попита Линда.

-  Къде е? – отвърна Джим с доволна усмивка.

-  Тогава да я изпробваме – отвърнаха в един глас двете жени и задърпаха Джим към търговеца.

-  Фейн... - попита Джим и млъкна пред ухилената физиономия на египтянина, речникът му от арабски думи явно вече се бе изчерпил.

Все пак бързо се окопити, отвори устата и взе да я сочи с пръст. Замаха нагоре надолу с лакти и започна да кудкудяка пред учудените погледи на двете си спътнички. Арабинът явно загря и започна да сочи с ръка някъде нагоре по улицата.

-  Какво попита все пак? – не издържа Линда.

-  Ами накратко, къде може да се хапне нещо печено – отвърна Джим и даде знак с глава в указаната посока.

Скоро тримата се озоваха пред витрина, която изпълваше погледа с печени пилета със златиста кожичка и голям брой разнообразни салати. Не бе като в Кей Еф Си, но познатата гледка не остави никакви съмнения у тях и те веднага се вмъкнаха вътре. Този път храната им се видя вкусна и на всичкото отгоре смешно евтина. Ресторантчето се обслужваше от множество хлапета, които изглеждаха на не повече от 12 години. Но явно това не им пречеше да си вършат работата добре.

Най-изненадващо десертът се появи на един от тротоарите, където се бе струпала групичка хора. Вроденото любопитство на Сали я отведе там и тя с удоволствие установи, че хората лапаха на крак пресни късчета от банан, манго, ябълка, круша и диня, посипани обилно с белезникава захар. Плодовата салата бе така вкусна, че на връщане към хотела тримата се спряха да хапнат по още една.

Щом попаднаха във фоайето завариха професор Коен и Амал да разговарят по телефона. По-точно Амал говореше на арабски и веднага превеждаше чутото на английски. А след това отново предаваше на родния си език онова, което му отвръщаше шефът на експедицията. Когато разговорът завърши, професор Коен въздъхна с облекчение и попи с кърпа потното си чело.

-  Някакви проблеми? – попита Линда.

-  Все още нямам оригиналното разрешително, с което Висшият съвет по древностите ни разрешава да водим разкопки в Бубастис.

-  Това лошо ли е?

-  Без този документ няма да ни позволят да пипнем и камъче. А пък ако се опитаме, туристическата полиция веднага ще ни прибере на топло – отвърна Коен.

-  Че има ли някъде по-горещо място от това тук! – възкликна Сали.

-  Но все пак нещата не изглеждат чак толкова лоши. Току що говорих с местната дирекция и оттам обещаха да ни изпратят факс.

-  Значи утре можем да нарамим кирки и лопати и да атакуваме пясъците в търсене на несметни съкровища – обади се отново Сали.

-  Надявам се, че ще можем да започнем.

-  И ако е така, какви са плановете? – попита Линда.

-  Ще работим на два обекта. Единият е на терена на храма на Баст, а другият на котешкото гробище, което се намира на миля от него.

-  Котешко гробище! – възкликна Сали. – Добре че, Матилда я няма наоколо, иначе щеше да се изприщи.

-  Да, госпожице Дебъроу. Тук се намира едно от най-големите гробища на мумифицирани котки в страната и то представлява особен интерес за нас – отвърна професор Коен, обърна се към момчето от рецепцията, което му подаде някакъв плик.

Професорът погледна плика отпред, но освен собственото си име, което бе изписано с красив почерк, не видя нищо друго. Подател липсваше. Отвори го и измъкна правоъгълно парче картон, подобно на карта за игра, само че с по-голям размер. И от двете страни бяха изобразени странни знаци и рисунки.

-  Кой го донесе? – попита Коен и погледна озадачено момчето от рецепцията.

-  Не знам, господине. Бе оставено в отделението за вашата стая – отвърна то, изговаряйки думите си бавно.

-  Странно – промърмори професорът и отново погледна картата.

На едната страна имаше някаква дръжка, от която се удължаваха две заоблени рамена, свързани помежду си с четири напречника. Под нея следваха фигури, подредени в редица – нещо подобно на гребен, птица, подобна на кукумявка, полукръгче и накрая рисунката завършваше с кръг и изписано кръстче в него.

-  Какво е това? – вторачи се Сали в картата. – Прилича на чатал или чаша.

-  Сигурно е местен нов подход за печелене на туристи. Доколкото виждам, това са древноегипетски йероглифи – отвърна Коен.

-  И можете ли да разчетете надписа, професоре? – попита пак Сали.

-  Първият знак означава съчетание от две букви “к” и “м”, птицата е “м” следва “т” и знака за населено място.

-  Не се получава нищо смислено. Само съгласни букви – отбеляза и Линда, която също бе заинтригувана от картата.

-  Така е защото йероглифите изразяват само съгласни букви, не и гласни. Ако обаче разгледаме последния знак в друга светлина, не като град, а в качеството на държава, можем уверено да заключим, че надписът гласи Кемет – отвърна Коен и на лицето му цъфна добродушна усмивка.

-  И какво означава тази дума? – попита Джим Робинсън, който също надничаше зад главата на професора.

-  А, драги ми господин Робинсън. Усещам, че детективската треска вече ви е завладяла. Е добре, няма да ви тормозя повече. Кемет означава буквално черна земя и визира плодородните наноси, които река Нил оставя след ежегодните си разливи през лятото. Но също така, Кемет е едно от имената на древен Египет. Освен това от тази дума произлиза съвременното име на една наука, която всички сте изучавали в училище.

Хари Коен огледа лицата на събеседниците си с питащ поглед и щом разбра, че никой няма да му отговори, продължи:

-  Химия, идва от кеми, а арабите били твърде впечатлени от способностите на египтяните за обработка на металите, че в началото прибавили едно “ал”, откъдето пък произлязла и алхимията.

-  А от другата страна, какво пише там? – попита нетърпеливо Сали, която вече надничаше отдолу под картата.

-  Нека да видим – рече Коен и я обърна.

Отново имаше поредица от фигури, започваща със сгъната ръка и вълнà под нея, крачещи крака, човече, седящо на коленете си с ръце, вързани отзад, отново вълнà и под нея нещо като детска хартиена лодчица с три върха. Постепенно усмивката изчезна от лицето на професор Коен и се заменени от угрижена физиономия.

-  Този надпис тук не е много любезен – промърмори накрая той.

-  Защо, какво пише? – не се стърпя Сали.

-  Връщай се чужденецо - враг в чуждата страна – отвърна Коен и вдигна очи.

-  Звучи заплашително – отбеляза Линда.

-  Не знам, но който и да го е съчинил, явно разбира от древноегипетски йероглифи – отбеляза Робинсън.

-  Така е, но едва ли можем да го вземем на сериозно. Че кой би имал нещо против група безобидни археолози, които са дошли в страната единствено и само с научна цел – рече Коен и прибра картата в предното джобче на ризата си.

-  Да не забравяме ислямските фанатици и войната в Ирак. Все пак нашите войски предвождат коалицията там, а това хич не се харесва на целокупния арабски свят.

-  Може и да сте прав, господин Робинсън. Вие сте журналист и следите международната обстановка. Но пак ви казвам, че нямаме никакви основания за притеснения и можем да разчитаме на пълното съдействие на местните власти относно нашата мисия тук – а именно да помогнем за възстановяването на храма на Баст.