Ангел без криле

                                            ( втора част )

      Вече пет дълги и безкрайни минути треперещите му пръсти държаха писмото и се колебаеха дали да  разкъсат плика... Нямаше подател, само неговото име стоеше там – ситничко написано в десния ъгъл. “От нея е!” – плаха мисъл прокънтя в съзнанието му, след като разпозна почерка. Изминаха две седмици откакто я потърси, откакто умолително искаше да се видят очи в очи, за да й обясни промяната в чувставата си, за да й каже, че още мисли за нея, че не може да я забрави. Отчаяните му опити завършваха с неуспех – тя вече не отговаряше на обажданията му, отказваше да му отдели дори една минутка, за да го изслуша. Беше наранена! Искаше му се да разкъса плика и да впие жаден поглед в съдържанието, но страхът го възспираше.

    Ами ако тя го отхвърлеше, ако му кажеше, че не иска, че не може да му прости? Отпусна се на креслото и отрони въздишка, а малкият бял плик все още беше неразпечатан. Нервни тръпки го полазиха... повдигна рамене, поклати глава, сякаш на себе си казваше: “ Трябва да узная какво е... това невидение ме съсипва...” Пликът се разкъса, извади листа и зачете жадно, нетърпеливо, уплашено... Нямаше дори “здравей”, нямаше го милото обръщение “слънце”, но защо ли сам се учудваше, че писмото не започваше с нежно название!? Нима след всичко, което й беше причинил, той имаше правото да очаква внимание, нежност?! Разумът го разбираше, но сърцето отказваше да приеме, че е загубило своето слънце... С поглед обходи  редовете и сетне се върна в началото, за да изпие всяка нейна думичка, всяка буква, всяко тиренце, защото бяха написани от нея, нейната ръка е извайвала дъгичките, докосвала е листа... нейната...

    Още първите редове го поразиха:

“  Каква е тази внезапна промяна??? Просто не доумявам! Защо сега? Защо чак сега? Късно е!!! Твърде късно е за каквото и да било! Връщане назад просто няма! Защо отказваш да го проумееш???...”

    Погледът му се замъгли, устните се прехапаха, ръцете трескаво стискаха белия лист. През мъглата от спомени очите зачетоха пак...

“...Отмина времето, когато копнеех за зрънце внимание и нежност, а срещах само хладното ти безразличие. Обвиняваше ме, че не те разбирам! Напротив, твърде дълго те разбирах - месец и половина очаквах и се надявах да станеш пак същия, но вместо това, ти ставаше все по-студен и чужд към мен... А аз исках, исках да те разбера, да ти помогна. Не можеш да отречеш, че всячески се опитвах да ти покажа, че не си сам, че мислено съм с теб, искаше ми се да разсея тъгата ти, само че ти убиваше всеки мой устрем, всеки път ми показваше, че каквото и да кажа, то ще бъде непосилно да те откъсне от черните мисли.
    Моята нежност се сблъскваше с ледена стена. А помниш ли какво казваше в началото? Казваше, че искаш любимият човек да е до теб не само в радостните мигове, но и да споделя с теб разочарованията и трудностите, които животът би поставил на пътя ти. Защо тогава ти не ми позволи да ти помогна, а ме държеше настрана от себе си? Нямa значение вече!!! Минало е!...”

   Минало... Нима със своето поведение той бе превърнал всичката обич просто в минало!? Отминал спомен? Отлетял в необятното пространство на безвъзвратно загубеното!? Проклинаше се... Проклинаше глупавото си държание! Само ако можеше да й обясни, сега вече можеше да й разкаже за проблемите, които го промениха, които го накараха да охладнее, да се отдръпне и отчужди от нея... Тя не беше виновна, просто той бе такъв – много трудности му се бяха изпречели на пътя тогава, бяха отнели мисълта му, бяха превзели съзнанието му и любовта към нея бе изместена някъде далеч, далеч... Защо ли постъпи така?! Защо потърси други ласки, защо изневери, защо... след като самият той някога, още преди да я срещне, бе мамен, лъган, след като добре познаваше отровният вкус на изневярата... Защо не разкри грижите си, защо позволи тя да си тръгне... Защо сам я отпрати от живота си? А имаше ли надежда тя да го разбере? Дали все още в нея гореше онова пламъче, което се заклеха, че никога не ще угасне? Въпроси... въпроси...

    Главата му тежеше от мисли, запитвания. Стана и нервно закрачи из стаята, все още стиснал белия лист в ръка и с нарастващ страх да зачете отново думите й... Доближи се до прозореца и се вгледа в небето. В един миг само януарското слънце заслепи очите му, сетне се скри зад тъмни и тежки като олово облаци. Някъде отвън се чу силен кучешки лай, който сякаш прекъсна нервните му помисли, отрезви го и го накара да сведе поглед – в ръката му бе смачканият от стискане лист, в който се таеше истината за неговото бъдеще...

 
..................................................................СЛЕДВА.............................................