Ангел и Ана

            Дядо Велко беше стар и изморен човек. Не обичаше шум. А около неговата уличка винаги имаше деца. Той много ги обичаше, тъй като напоследък в село Ангеланово нямаше такива.

            Велко се замисли. Не искаше да гони малчуганите, но искаше и тишина. А той знаеше само един начин да ги укроти. Повика ги при себе си. Те се скупчиха пред него и го загледаха учудено.

- Знаете ли, деца, защо нашето село се казва Ангеланово? - всички поклатиха глави в знак на отрицание - Така е с младото поколение - все неосведомени оставате. Но нека ви разкажа как стоят нещата с името на селото ни... Всичките веднага замлъкнаха и сякаш не искаха да говорят...

- Това е било отдавна. Много отдавна. Тогава вашите прадядовци още не били родени. На есен обикновено се женели... Съседи, разбира се. Двойките не били особено щастливи, но никой не питал за мнението им. Все пак родителите били тези, които взимали решенията. Имало обаче, една двойка, те много се обичали. Женитбата за тях била като дар. Какво по-хубаво от това да се жениш за този, когото обичаш истински?

            Казвали се Ангел и Ана. Оттам идва и името на селото ни, както разказва преданието. Още от малки много играело заедно и хората говорели за тях, че трябва един ден да се оженят...

            Сватбата била неотразима. Някои твърдят, че траела пет дена, други-цял месец. Това било така, тъй щото били поканени хора и от другите села. По онова време близките едно до друго села поддържали здрави връзки...Всичко минало добре-от разменянето на нишаните, та чак до разбулването на младата невеста.

            Ангел и Ана много обичали да се разхождат в покрайнините на селото. Колкото по-далеч от хорските очи, толкова по-далеч от техните уста. Което ще рече, че не е нужно да показват колко много се обичат, за да не предизвикат злите езици. Някои казват, че Ангел и Ана заедно катерели стръмни планини, превземали върхове, затова с дни отсъствали от селото. Казват, че с всеки изкатерен връх, любовта им ставала още по-голяма.

            Веднъж, когато двамата се разхождали открили една скала. А долу имало пропаст. Бездънна пропаст. Така тази скала се превърнала в тяхното тайно място, където ходели всеки ден.

            Майките на Ангел и Ана обаче, не харесвали никак тези дълги разходки. Считали, че е много опасно да скиташ в планините сам-самичък. Ами ако веда те види? Ако самодива те чуе? Или зъл змей открадне Ана? Бащите мислели точно обратното и винаги насърчавали Ангел и Ана да се разхождат. Казват, че майките и бащите на двамата влюбени можели да спорят с дни за това...

            Веднъж Ангел и Ана открили перце. И двамата го уловили във въздуха едновременно.

- То е вълшебно - прошепнал Ангел - когато го загубиш, тогава, знай, че може да не се върна при тебе.

- Защо говориш така? Няма ли винаги да сме заедно? Като в книгите!

- Книгите са едно, животът е друго. На запад е избухнала война-казал Ангел още по-тихо.

- Не можеш да отидеш! Ами ако загинеш?

- Трябва да се бия редом с братята си, а не да бягам като някой страхливец...

            На другия ден Ангел заминал. Ана си направила връвчица, на която завързала перцето на Ангел. “Помни! - казал той - Винаги ще те чакам там - на скалата...” Това били последните му думи. От този ден нататък Ана отслабнал постепенно, станала по-тиха, не говорела много с хората. Тя чакала. Винаги държала в ръката си перцето, когато се сетела за Ангел. “Ти си ангелът ми - мислела тя - а това е твоето перце.” Ана започнала все по-често да ходи на скалата, сякаш надявайки се, че той може да е там, да я чака.

            Минала година. А от Ангел нямало вест. Ана вече започнала да се притеснява. Ами ако му се е случило нещо лошо? Когато я спохождали такива мисли тя започвала да стиска перцето в ръка и да си мисли за Ангел хубави неща. В хубав слънчев ден, когато птичките песни, той ще се върне жив и здрав.

            Изминала още една година. Какво ли става с Ангел, питала се Ана. С всеки изминал ден тя отслабвала все повече и повече, руменината на лицето й, блясъкът в очите й, хубавата й усмивка - всичко това било изчезнало. Тя нито можела да спи, нито да прави каквото и да било. Някои казват, че тя ходела на скалата толкова често, че къщата й вече не приличала на къща...”Кой ще избърше прахта? Кой ще мие чиниите?” - негодувала майката на Ана. Но дъщеря й не искала и да чуе.

“...Там-на скалата...”

           
Неусетно дошла и третата година. Ана решила да му напише писмо. Така правили всички нейни приятелки. Само че тя не знаела какво да напише. На човека, когото толкова много обичала. Тя все пак написала писмото. За всеки случай изпратила още дузина, казват някои. Други казват, че тя никога не му писала, защото била неграмотна.

            Три години. Три тежки години на отчаяние и разбити надежди.

“Помни! Винаги ще те чакам там - на скалата!” Какъв смисъл криеха думите? Защо да чака след като знае, че може би вече не е жив? Всички тези мисли тя написала в писмото си до него. Последното писмо. Точно когато отивала да пусне писмото връвчицата й се скъсала и перцето литнало свободно, високо в небето. Някои казват, че тя сама  скъсала връвчицата - от отчаяние. “Моят мъничък Ангел!” - ридаела тя. Отишла на скалата.

- Каза ми, че ще ме чакаш! - извикала тя в пропастта.
- “Чакаш...чакаш...” - отвърнало ехото.

- Нима всичко е било някаква лъжа?
- “Лъжа...лъжа...” - подиграло се ехото.

- Защо не се върнеш? Ела при мен!

- “При мен..при мен...” - повторило ехото.

                        Една стъпка...

                                              
                                                      Две стъпки...

           
                                                                 Третата обаче, била фатална...

Някои казват, че тя никога не е паднала, защото пропастта била бездънна.